Читаем онлайн «Тайната на фараоните» 2 cтраница

оставиха децата, където намериха място, а Манухотеп се приближи към големия олтар на Озирис. Коленичи и сведе глава в смирена молитва. После извади от робата си две щраусови пера.

— Велики господарю на мъртвите, идваме при теб страдащи — прошепна той. — Семействата ни са поразени от болест. Домовете ни са прокълнати, земите ни се превърнаха в пустош. Молим те да приемеш нашите мъртви и да ги благословиш в отвъдното. Ти, който владееш Портите на смъртта, ти, който командваш прераждането на зърното от падналото семе, молим те: върни живота в земите и домовете ни.

Той положи перата с благоговение, поръси ги със смес от кварц и златен прах и отстъпи от олтара.

Порив на вятър мина през залата и наклони пламъците. Силен тътен го последва и отекна в храма. Манухотеп се обърна точно навреме, за да види как огромните врати в другия край се затръшват. Огледа се нервно, факлите по стените потрепваха и заплашваха да изгаснат, но пламъците скоро се изправиха и отново загоряха ярко. На светлината им той видя няколко фигури зад олтара, където само преди секунди нямаше никого.

Четирима бяха облечени в черно и златно — жреци на култа към Озирис. Петият беше с други одежди — сякаш бе самият Господар на Задгробния свят. На краката и кръста му беше увит плат, с който мумифицираха мъртвите. Златни гривни и огърлица сияеха върху зеленикавата му кожа, а главата бе украсена с корона с щраусови пера.

В едната си ръка фигурата държеше овчарска гега, а в другата — златна бухалка, с която се удряха класовете и се отделяше живото зърно от мъртвата люспа.

— Аз съм вестителят на Озирис — каза този жрец. — Въплъщение на Великия Господар на Задгробния живот.

Гласът беше дълбок и резониращ, почти отвъден. Всички в храма се поклониха, а свещениците от двете страни на централната фигура тръгнаха напред. Минаха покрай мъртвите, като пръскаха листа, цветчета и нещо, което приличаше на суха кожа от влечуги и земноводни.

— Вие търсите утехата на Озирис — каза главният жрец.

— Децата ми са мъртви — отвърна Манухотеп. — Търся милост за тях в Отвъдното.

— Ти служиш на предателя — беше отговорът. — И затова си недостоен.

Манухотеп остана със сведена глава.

— Позволих на езика си да върши работа за Ехнатон — призна той. — Затова и ти ме порази. Но приеми моите обични в Задгробния живот, който им бе обещано, преди Ехнатон да ни поквари.

Когато дръзна да вдигне поглед, видя, че въплъщението на Озирис се взира в него с черни, непримигващи очи.

— Не — изрекоха накрая устните му. — Озирис заповядва да действаш. Трябва да докажеш разкаянието си.

Един кокалест пръст посочи към червена амфора върху олтара.

— В този съд има отрова, която не може да бъде усетена. Вземи го. Сложи я във виното на Ехнатон. Тя ще помрачи очите му и ще ги лиши от зрение. Вече няма да може да се взира в скъпоценното си слънце и царуването му ще приключи.

— А децата ми? — попита Манухотеп. — Ако направя това, те ще бъдат ли посрещнати благосклонно в Отвъдното?

— Не — каза жрецът.

— Но защо? Мислех, че…

— Ако избереш този път — прекъсна го жрецът, — Озирис ще върне децата ти отново в този свят. Ще превърне Нил отново в Река на живота и ще позволи на нивите ти да станат плодородни. Приемаш ли тази чест?

Манухотеп се поколеба. Да не се подчини на фараона бе едно, но да го убие…

Докато той се чудеше, жрецът внезапно се раздвижи и пъхна единия край на бухалката в огъня до олтара. Сноповете пера по нея се запалиха като напоени с масло. Той извъртя китката си и тръсна с оръжието надолу към мъртвите черупки и листа, пръснати от жреците. Те се запалиха веднага и линия от огън плъзна и описа кръг около живите и мъртвите.

Манухотеп беше принуден да отстъпи назад заради силната жега. Димът стана задушаващ, замъгляваше очите и наруши равновесието му. Когато погледна нагоре, стена от огън вече ги разделяше от оттеглящите се жреци.

— Какво направи? — извика жена му.

Жреците изчезнаха надолу по стълбище зад олтара. Пламъците се издигаха и мъртви и оплаквачи вече бяха впримчени в пламтящия обръч.

— Поколебах се — промърмори той. — Изплаших се.

Озирис му беше дал шанс, а той го отхвърли. В душевна агония, Манухотеп погледна към амфората с отрова на олтара. Тя сякаш трептеше от жегата и изчезна от поглед, когато димът най-сетне го победи.

Манухотеп се събуди от светлина, която се изливаше през отворени панели в тавана. Огънят беше изчезнал, заменен от обръч пепел. Миризмата на дим още се усещаше и по пода се виждаше тънък сив пласт, сякаш утринната роса се беше смесила е пепелта или бе паднал лек, подобен на мъгла дъжд.

Замаян и дезориентиран, Манухотеп седна и се огледа. Огромните врати в края на залата бяха отворени и през тях влизаше хладният утринен въздух. Жреците все пак не ги бяха убили. Но защо?

Докато се чудеше за причината, една малка ръка с тънки пръстчета затрепери до него. Той се обърна и видя дъщеря си — тресеше се сякаш от гърч, устата