Джон Гришам — Списъкът на съдията
1
Обаждането дойде по стационарната линия. Прие го татуирана рецепционистка на име Фелисити — ново момиче, готово да напусне още преди да е усвоило докрай работата с телефонната централа, която беше на поне двайсет години и смело бе устояла на техническия прогрес. Всички напускаха, особено помощният персонал. Текучеството беше отчайващо. В офиса на Комисията по съдийска етика се усещаше униние. Бюджетът й току-що беше орязан за четвърта поредна година от законотворците, които сякаш не подозираха за съществуването на тази агенция.
Фелисити успя да насочи обаждането към отрупаното бюро на Лейси Столц.
— Търсят ви на трета линия — оповести тя.
— Кой?
— Жена, но не пожела да се представи.
Лейси можеше да отговори по много начини. В този момент обаче беше отегчена и не искаше да хаби емоционална енергия, за да скастри момичето и да го накара да се стегне. Редът и правилникът не се зачитаха. Работната дисциплина залиняваше и Комисията постепенно затъваше в хаос.
Като ветеран — беше най-дългогодишният служител тук — Лейси трябваше да дава пример.
— Благодаря — каза тя и натисна мигащия бутон. — Лейси Столц.
— Добър ден, госпожо Столц. Ще ми отделите ли една минута?
Образована жена без следа от акцент, на четиресет и пет плюс-минус година-две. Лейси обичаше да отгатва възрастта на хората по гласа.
— С кого разговарям?
— Засега името ми е Марджи, но използвам и други.
Лейси едва не се засмя, развеселена от отговора.
— Е, поне сте пряма. Обикновено ми отнема известно време, за да разбера кой се представя с псевдоним и кой не.
Редовно й се обаждаха анонимно. Хората, които се оплакваха от съдии, винаги подхождаха предпазливо, колебаеха се дали да ги обвинят и да нападнат системата. Почти всички се страхуваха от ответна реакция от високо.
— Бих искала да поговоря с вас на четири очи — обясни Марджи.
— В кабинета ми може да се говори спокойно, ако желаете да дойдете — каза Лейси.
— О, не! — рязко и очевидно уплашено възрази жената. — Няма да стане. Нали знаете Сайлър Билдинг срещу офиса ви?
— Разбира се — отговори Лейси, стана и погледна през прозореца към една от няколкото безлични правителствени сгради в центъра на Талахаси.
— На партера има кафене — каза Марджи. — Може ли да се срещнем там?
— Добре. Кога?
— Веднага. Вече пия второто си лате.
— Забавете темпото и ми дайте няколко минути. Ще ме познаете ли?
— Да. Снимката ви е на уебсайта на Комисията. Седнала съм в дъното, вляво.
В кабинета на Лейси наистина можеше да се разговаря спокойно. Съседният беше празен, откакто неин колега се премести в по-голяма агенция. А кабинетът насреща беше превърнат в склад. Тя мина покрай Фелисити и влезе при Дарън Троуп, който се беше задържал тук две години, но вече се оглеждаше за друга работа.
— Зает ли си? — попита тя, прекъсвайки заниманията му, каквито и да бяха те.
— Не особено.
Нямаше значение какво прави или не прави той. Ако Лейси се нуждаеше от нещо, Дарън беше на нейно разположение.
— Трябва ми услуга. Отивам в „Сайлър“ на среща с някаква непозната, която призна, че използва фалшиво име.
— О, много обичам тайнствеността. За предпочитане е пред това да чета за някакъв съдия, който правел похотливи намеци на свидетелка по дело.
— Колко похотливи?
— С красноречиви жестове.
— Има ли снимки или видео?
— Още не.
— Кажи ми, ако получиш. Нещо против да дойдеш след петнайсетина минути и да я снимаш?
— Разбира се, няма проблем. Имаш ли представа коя е?
— Ни най-малка.
Лейси излезе от сградата, бавно я заобиколи, наслади се на прохладния въздух и влезе във фоайето на Сайлър Билдинг. Наближаваше четири часът и нямаше други хора, пиещи кафе по това време. Марджи седеше на малка маса в дъното на заведението, вляво. Махна й едва забележимо, сякаш се опасяваше да не я види някой. Лейси се усмихна и се запъти към нея.
Афроамериканка, към четиресет и пет годишна, с делови вид, привлекателна, интелигентна, с панталон и обувки на висок ток, облечена по-официално от Лейси.
Напоследък в Комисията беше разрешено всякакво облекло. Предишният им шеф държеше на костюмите и вратовръзките и мразеше джинсите, но той излезе в пенсия преди две години и повечето правила си тръгнаха с него.
Лейси мина покрай баристата, която бе облегнала лакти на бара и държеше розовия си телефон с две ръце, напълно погълната от него. Не вдигна поглед, и през ум не й мина да поздрави клиентката, а Лейси прецени, че и бездруго ще е по-добре да не се налива с още кофеин.
Без да става, Марджи протегна ръка и каза:
— Приятно ми е да се запознаем. Искате ли кафе?
Лейси се усмихна, ръкува се с нея и седна насреща й.
— Не, благодаря. Вие сте Марджи, нали?
— Засега.
— Добре, започваме зле. Защо използвате псевдоним?
— Ще отнеме часове да ви разкажа историята си, пък и не съм сигурна, че искате да я чуете.