Читаем онлайн «Спускане в небитието»

Майкъл Крайтън — Спускане в небитието

Не е особено умен онзи, който би се отказал от нещо сигурно заради нещо несигурно.

Самюел Джонсън¹

Част I Бързият кораб

Много може да бъде направено от един шотландец, особено ако го подхванете докато е още млад.

Самюел Джонсън

1.

Още с първите лъчи на зората беше потеглил към планините, загърбил необятните простори на Кингстън. Беше минал през няколко малки планински села, в които къщите рисковано бяха накацали от двете страни на пътя; после се беше спуснал през пищната растителност на долините, все още блестящи от сутрешната влага, и най-накрая отново се беше изкачил към студения въздух на върховете, които пазеха северния бряг.

Сега вече наближаваше осем сутринта и той отново се спускаше, приведен над мотоциклета си, летящ със сто и шейсет километра в час. В ушите му се набиваше звукът на мотора, а вятърът свиреше в косата му. В далечината можеше да се забележи синята вода и вълните, които се разбиваха във вътрешните рифове и хотелите, обрамчили плажната ивица. Погледна само за миг, а после се гмурна в последното накъдрено зелено спускане, което го водеше към Оча Риос².

Макгрегър мразеше Оча Риос. Някога красивата и елегантна ивица по крайбрежието сега представляваше дълга верига от безвкусни хотели, гейклубове, фирми за мъжки ескорти и дискотеки със стийл-драм³ оркестри, всичките подхранвани от ордите малоумни туристи, които искаха нещо малко по-скъпо, но не много по-различно от Маями Бийч.

Именно в услуга на подобни туристи бе построен „Плантейшън Ин Колъни“ — огромен комплекс, прострял се върху осемдесет декара разкош, фалшиви колониални сгради, ресторанти и снекбарове. Беше отделен от пътя с висока ограда. На портала стоеше пазач с униформа в цвят каки — един от местните с гладки лица, които козируваха на всяка лимузина с туристи, пристигащи от летището.

Обаче пазачът не поздрави Макгрегър. Вместо това вдига едната си ръка с дланта напред, а другата постави върху дръжката на мушнатия в кобура пистолет.

— Имате ли някаква работа тук?

Макгрегър спря, но остави мотора да работи на празни обороти.

— Имам среща с мистър Уейн.

— Мистър кой?

— Уейн. У-Е-Й-Н.

Пазачът провери списъка на посетители, защипан върху твърда подложка, направи отметка срещу едно име и кимна.

— Гледайте да не шумите много — каза пазачът, отстъпи настрана и направи място на Макгрегър да мине. — Гостите на хотела все още спят.

Макгрегър се усмихна, пришпори мотоциклета си и се понесе с рев през комплекса. Подмина занизаните градини, лехите с ярките цветя, грижливо напоените палми. Накрая спря пред входа на основната хотелска сграда, която беше само на три години, но беше грижливо построена така, че да прилича на стара ямайска колониална постройка.

Слезе от мотоциклета и влезе във фоайето. Служителят с червено сако и вратовръзка, който стоеше на рецепцията, зяпна изненадано мазния му гащеризон и мръсния му син пуловер.

— С какво мога да ви помогна, сър? — попита служителят с изражение, което се предполагаше да представлява усмивка, но приличаше повече на болезнена гримаса.

— Търся мистър Уейн.

— Дали, ъ-ъ, ви очакват?

— Да, ъ-ъ, очакват ме — отвърна Макгрегър.

Болезнената гримаса се засили малко повече.

— Името ви?

— Джеймс Макгрегър.

Служителят вдигна телефона, набра някакъв номер и каза нещо тихо, после затвори. Беше очевидно недоволен, но все пак успя да каже:

— Вземете асансьора отдясно. Стая четири-две-три.

Макгрегър кимна, без да каже нищо.

Въпреки ранния час Артър Уейн беше вече буден и облечен, седнал до една малка маса, върху която беше поставена закуската му. Беше строен мъж на малко над петдесет, със сурово лице и сиви студени очи; въпреки небрежната курортна атмосфера беше с костюм с жилетка от плат на тънко райе.

— Седнете, Макгрегър — каза той, докато мажеше препечената си филийка с масло. — Бързо дойдохте. Искате ли да закусите?

— Само кафе — отвърна Макгрегър. Запали цигара и седна на един стол до прозореца. — Как разбрахте къде да ме откриете?

— Искате да кажете при вашата… приятелка ли? — усмихна се Уейн и му наля кафе. — Имаме си начини. Макар че не очаквах да дойдете толкова бързо.

— Нали ви казах, в осем и трийсет ще бъда тук.

— Да, но ви се обадихме в шест, а от Кингстън до Оча са четири часа…

— Не и както карам аз.

— Очевидно. — Уейн кимна. — Очевидно. — Отхапа залък от препечената филийка и погледна Макгрегър. С погледа на бизнесмен — уверено, преценяващо. — По-стар сте, отколкото очаквах.

— Вие също.

— На колко години сте всъщност? — Уейн остави филийката и се зае с бърканите яйца. — Разкажете ми накратко за себе си.

— Нямам какво толкова да разказвам — отговори Макгрегър. — Водолаз