Наоми Новик
Смъртоносна академия
Урок първи по магьосничество
Смъртоносна академия #1
Глава 1
Душеядецът
Реших, че Орион трябва да умре, след като за втори път спаси живота ми. И преди не го бях харесвала особено, но всичко си има своите граници. Нямаше да е проблем, ако бе спасил живота ми рекорден брой пъти — като, да речем, десет или тринайсет — тринайсет е запомнящо се число. Орион Лейк, личният ми бодигард; това бих могла да приема. Само че бяхме вече три години в Магьосническата академия и той не бе дал ни най-малък знак да ме е набелязал за специално отношение.
Ще кажете, че е много егоистично от моя страна да кроя убийствени планове относно героя, чиято бе заслугата за оцеляването на една четвърт от класа ни. Е, много жалко за загубеняците, дето не можеха да се справят без негова помощ. И без това не е предвидено всички да останем живи. Училището все някак трябва да се храни.
Ами какво да кажем за мен самата, ще попитате, след като също съм имала нужда да ме спаси? Че и два пъти дори. Е, точно по тази причина трябваше да си иде. Той устрои експлозията в кабинета по алхимия миналата година в схватка с онази химера. Наложи ми се да изпълзя изпод руините, докато той тичаше в кръгове и млатеше огнедишащата й опашка. А пък душеядецът не бе прекарал и пет секунди в стаята ми, преди той да се втурне вътре, явно го бе гонил по коридора. И онова чудо се бе намъкнало само в опит да се отърве.
Но кой ти дава възможност да обясниш? Химерата можеше да не се метне върху мен, в лабораторията този ден имаше повече от трийсет хлапета, но виж, драматично спасяване в спалнята ми е подвиг на съвсем друго ниво. В очите на цялото училище аз вече принадлежах към общата маса сакати нещастници, спасени от Орион Лейк по славния му път напред, а това бе нетърпимо.
Стаите ни не са много големи. Той бе само на няколко крачки от стола пред бюрото, все още приведен и задъхан над бълбукащите мехурчета на моравото петно от душеядеца, което постепенно се просмуквате в цепнатините между плочките на пода, та хубавичко да се разпростре из цялата ми стая. Избледняващият блясък по ръцете му осветяваше лицето му, не, да речеш, някакво супервпечатляващо лице: имаше голям клюнест нос, който някой ден може би би му придавал драматизъм, когато останалите му черти го догонеха, засега бе просто прекалено голям, по изпотеното му чело бе полепнала сребристосива коса, която трябваше да е подстригана поне преди три седмици. Повечето си време прекарваше зад непроницаема бариера от предани почитатели, така че за пръв път се оказвах в такава близост до него. Изправи се и обърса с ръка потта си.
— Добре ли си? Гал беше, нали? — попита ме, с което само добави сол в раната. От три години бяхме в една група в лабораторията.
— Не благодарение на теб и безграничната ти мания относно всички тъмни създания, пълзящи наоколо — отвърнах с леден тон. — И не съм Гал, никога не съм се казвала Гал, а Галадриел. — Не ме гледайте, името не е било моя идея. — А ако сричките ти идват твърде много и се справяш само с една, Ел върши работа.
Той поклати глава и замига насреща ми.
— О! Ъъъ… прощавай? — изрече с възходяща интонация, сякаш не му беше ясно какво става.
— Не, не — възразих. — Ти прощавай. Очевидно не изпълнявам ролята си според стандартите. — Мелодраматично притиснах длан до челото си. — Орион, толкова бях ужасена — промълвих и се хвърлих на врата му. Той залитна леко: бяхме еднакви на ръст. — Благодаря на небесата, че беше тук да ме спасиш, никога не бих се справила сама с душеядец. — След което захълцах в престорен плач, облегната на гърдите му.
Ще повярвате ли, той взе, че ме обгърна с ръка и ме потупа по рамото, ето доколко бе автоматизирал реакцията си. Забих лакът в корема му, за да го отблъсна от себе си. Той изквича като ритнато куче, отстъпи назад и ме зяпна стъписан.
— Не ми е притрябвала помощта ти, непоносим натрапник такъв — процедих. — Стой далеч от мен или ще съжаляваш.
Изблъсках го още назад и затръшнах вратата помежду ни, клюнестият му нос за малко не го отнесе. Изпитах краткото удовлетворение да зърна пълното объркване по лицето му, преди то да се скрие, след което останах изправена пред голата метална врата с голямата разтопена дупка на мястото на бравата. Благодаря, герой. Хвърлих гневен поглед на поражението, после се върнах при бюрото си, а през това време останките от душеядеца се доразпаднаха със съскане като пара, излизаща от тръба, и изпълниха стаята с остра воня.
Толкова бях ядосана, че ми отне шест опита да спретна заклинание за почистване. След четвъртия се изправих, запратих ронещ се древен свитък към непроницаемия мрак отвъд бюрото и нададох яростен крясък:
— Не ща да призовавам армия от скувара! Не съм си наумила да вдигам стени от смъртоносен пламък! Искам само да почистя проклетата стая!
В отговор от черната пустота долетя страховит том, подвързан в напукана бледа кожа с остри ръбове, които ме