Гавин Смит
Война в небесата
Ветеран #2
Пролог
Куче 4, преди осемнайсет месеца
Нищо хубаво няма в това, седемдесет и два часа да тънеш в трупове. Пробвай да не забелязваш смрадта. Да не усещаш докосването на лепкава, гнила плът. Да пренебрегнеш ларвите — излюпват се и плъпват навсякъде, а червеите си намират път да се пъхнат под инерционната ти броня. Пробвай да се направиш, че студът не се прокрадва все по-навътре в теб. Или че труповете, сред които лежиш, не пошавват постмортем. Три дни помпане със стимуланти, три дни безсъние — пробвай да не се разхилиш.
— И по-зле можеше да е. Примерно, да вали.
Пробвай да пренебрегнеш обажданията на Мадж, нарушил мълчанието по тактическия канал, за да ти обърне внимание на дъжда, който се лее съвсем наистина. Под пороя затъвахме все по-дълбоко в кал, плът и телесни чаркове. Мадж се обади само защото знаеше, че като нищо ще ни прихванат заради него. Дразнещ, както винаги. Колко непрофесионално. Ухилих се, като ми щукна и аз да съм непрофесионален, и едва потиснах порива да се разсмея.
Пробвай да не пренебрегваш това, което правиш, и мястото, където си. Те ни улесняваха за последните две. Отнасяха мъртвите, които бяха натворили, и ги нанизваха на шипове, приспособени от оградата на превзетото депо за провизии. Оформяха спирала от нанизани трупове.
Беше атрактивна гледка — работеха усърдно, човек не можеше да откъсне очи от тях.
Само че колкото повече тела нанизваха, толкова повече ни доближаваха. Беше си проблем. Макар, честно казано, повече да ме притесняваше трупният червей, който си беше наумил да се завре в задника ми, но пък от безсънието бях доста замаян, тъй че тварта ме гъделичкаше по-скоро приятно.
Тънехме сред останките от огромен щурм, част от Тяхно планетарно нашествие. Депото се бе оказало на четирийсетина километра зад авангарда ни. Окопите бяха поддали, Те бяха преминали и продължили, без да спират. Опитвахме се да отстъпим, колкото можем по-бързо.
Депото беше огромно — над две хиляди работници. Товарни мекове, пътища, жп линии и товарни совалки. Освен това някога съдържаше цялата храна и вода за тази част от фронта — тогава още беше фронт. Те бяха минали през него като на разходка.
Някой пресветъл тъпунгер от Командването — явно грам понятие си е нямал що е то специална част и за какво се използва — ни бе възложил да разузнаем. Още преди да стигнем, можех да му кажа, че Те са прегазили всичко. Мамицата му, ако тези от Командването си бяха направили труда, можеха просто да го снимат от орбита.
Пътуването в стрелковия кораб кофти ни разтрепери. Свалиха ни посред късата нощ на един от спътниците на двойна планета, после се озорихме да стъкмим разузнавателен пост. Провалихме се — бяхме се озовали насред цяла армия от Тях. Затова сега тънем до гушите в трупове, вместо да вършим каквото и да било читаво разузнаване. Въпросът беше само кого ще прихванат първи. Сигурен бях, че ще съм аз. Усещах как късметът ми заминаваше на майната си.
Но не бях аз. Беше Грегър.
Шаз, мълчаливият ни сикх от Лестър, включи тактическия канал. Веднага върху вътрешния дисплей на кибернетичните ми очи се отвори гледка от всекиго от седмината членове на Жребците. Стрелковата камера на Грегър беше под изчанчен ъгъл — сочеше надолу, към труповете, все едно нещо беше вдигнало Грегър над земята и го раздрусваше.
Дисплеят на Мадж даде обяснение на ситуацията. Очите камери на шантавия журналист показваха Грегър в лапите на един Берсерк. Съществото използваше клещовидно приспособление в бойната си лапа, за да пробие якия нагръдник на Грегър и да стигне до месото му. Все едно се опитваше да отвори консерва — бясна, мятаща се консерва.
Не знам защо се изненадах. Очаквах го, но пак се стреснах, когато Берсеркът отмести труповете над мен. Дали се поколебах? Така ми се стори, но времето тече по-иначе с рефлекси на свръхобороти, като моите. При все това ми се стори, че дълго се взирам в неестествения образ на съществото. Берсерките по принцип ми изглеждаха относително човекоподобни, с хитинова броня над някакво черно вещество като вискозна течност. Имаха глави, но не и лица.
Долавях отчасти стрелбата на Мадж с модифицирания му АК-47 към Берсерка, вдигнал Грегър. Автоматичният прицел насочваше мерника на теория там, където щяха да попаднат куршумите.
— Гледай къде стреляш — субвокализира Грегър по тактическия канал.
Звучеше по-спокойно, отколкото бих звучал аз, ако един Берсерк се опитваше да ме обели като портокал, а превъзбудено надрусано журналистче гърмеше почти по мен. Но и аз си имах проблеми.
Вдигнах картечницата си „Хеклер & Кох“, насочих я към Берсерка и направих грешка. Стрелях с гранатомета под автоматичното дуло. Зарядът беше трийсетмилиметрова високоексплозивна бронебойна граната. От упор, с тази скорост и с бронебойния си връх, гранатата проби Берсерка от край до край, тъй че виждах сивото небе през дупката.
Казах си, че ако имаше и