Агата Кристи
Загадъчният мистър Куин
Харли Куин #1
Глава I
Пристигането на мистър Куин
Беше Нова година.
Възрастните участници в домашното тържество в Ройстън се бяха събрали в големия хол.
Мистър Сатъртуейт беше доволен, че по-младите си бяха легнали. Той не обичаше младежи, особено накуп, смяташе ги за безинтересни и груби. Липсваше им изтънченост, а с течение на времето той все повече изпитваше слабост към изтънчеността.
Мистър Сатъртуейт беше на 62 години — леко поприведен, суховат мъж с изпитателен поглед. Видът му странно напомняше на горски елф. Той проявяваше остър и необичаен интерес към живота на другите хора. Може да се каже, че беше прекарал целия си живот, седнал на първия ред в партера, наблюдавайки различните драми на човешката природа да се разиграват пред него. Неговата собствена роля винаги беше тази на зрител. Едва сега, когато възрастта започваше да го стяга в хватката си, той усещаше все по-остро неудовлетворение от драмата, която му се предлагаше. Сега му се искаше нещо по-необикновено.
Без съмнение имаше усет за тези неща. Инстинктивно усещаше, когато елементите на драмата бяха налице. Като стар боен кон имаше нюх за опасностите. Откакто беше пристигнал в Ройстън този следобед, това негово особено вътрешно чувство се беше разбудило и го караше да бъде нащрек. Нещо интересно ставаше или щеше да стане.
Домашното тържество не беше многолюдно. Том Ивсхъм, техният мил и ведър домакин, и неговата сериозна съпруга с интереси в политиката, която преди брака си беше известна като лейди Лора Кийн. Присъстваше и сър Ричард Конуей, военен, пътешественик и спортист, както и шест-седем по-млади хора, чиито имена мистър Сатъртуейт не дочу. Тук беше и семейство Портъл.
Именно семейство Портъл представляваха интерес за мистър Сатъртуейт.
Той никога по-рано не беше се срещал с Алекс Портъл, но знаеше всичко за него. Беше познавал баща му и дядо му, а Алекс Портъл не се отличаваше кой знае колко от корена си. Той наближаваше четиридесетте, рус и синеок като всички Портъловци, обичаше спорта, беше добър в игрите и лишен от въображение. Нищо необикновено нямаше у Алекс Портъл. Познатата добра, здрава английска порода.
Но жена му беше нещо различно. Беше австралийка, доколкото му бе известно. Преди две години Портъл пътувал в Австралия, запознал се с нея там, оженили се и я довел у дома. Преди брака си тя не била идвала в Англия. И все пак изобщо не приличаше на другите австралийки, които мистър Сатъртуейт беше срещал.
Сега тайничко я наблюдаваше. Интересна жена, и то много. Така спокойна и все пак толкова жива. Да, жива! Това беше думата. Не непременно красива — не, човек не би я нарекъл красива, но имаше някаква тревожна магия у нея, която не можеше да убегне на никой мъж. Мъжкото начало у мистър Сатъртуейт го улавяше, но женската страна (защото у мистър Сатъртуейт имаше голяма доза женственост) проявяваше не по-малък интерес по друг въпрос. „Защо мисис Портъл си беше боядисала косата?“
Друг мъж навярно не би забелязал, че косата й е боядисана, но мистър Сатъртуейт разбираше от тези неща и това го озадачи. Много тъмнокоси жени си боядисват косата руса, но той никога не беше срещал руса жена, която да си боядисва косата черна.
Всичко в нея беше интригуващо. По някаква странна интуиция той усещаше, че тя е или много щастлива, или много нещастна, но не знаеше кое от двете и неведението му го дразнеше. А освен това любопитно беше въздействието, което оказваше върху съпруга си.
Той я обожава — каза си мистър Сатъртуейт, — но понякога като че ли… да, страхува се от нея! Много интересно. Необичайно интересно.
Портъл пиеше твърде много. Това бе очевидно. А и бе любопитно как наблюдава съпругата си, когато тя не го гледа.
„Нерви — каза си мистър Сатъртуейт. — Този приятел е целият само нерви. Тя го чувства, но като че ли не изпитва желание да му помогне.“
Тази двойка определено събуждаше у него любопитство. Нещо ставаше между тях, до което той не можеше да се добере.
От размислите му по тази тема го изтръгнаха тържествените удари на часовника в ъгъла.
— Дванайсет е — каза Ивсхъм. — Нова година. Честита Нова година на всички. Всъщност този часовник е пет минути напред. Не знам защо децата не пожелаха да останат будни, за да посрещнат Новата година.
— Нито за миг не допускам, че наистина са си легнали — рече безстрастно жена му. — Най-вероятно ни слагат четки за коса или нещо друго бодливо под чаршафите. Подобни щуротии ужасно ги развеселяват. Да се чудиш защо? По мое време не биха ни разрешили да ги вършим такива.
— Autres temps, autres moeurs1 — усмихна се Конуей.
Беше висок мъж с вид на военен. И двамата с Ивсхъм бяха от един тип — честни, прями, сърдечни мъже без особени интелектуални претенции.
— В моето детство всички се хващахме за ръце в кръг и пеехме „Auld Lang Syne“ — продължи лейди Лора. — „Трябва ли старите приятели да бъдат забравени.“ Винаги съм