Джак Ланс
Зона
Беше нощ. Приземяваше се полет 747.
Радиомълчание. Никакви признаци на живот. Нищо.
Бяхме странници в нощта.
Странници в нощта.
Пътуващи заникъде.
Саксън
747 (Странници в нощта)
На Рина.
Тази книга бе едно дълго пътуване, но ти беше с мен във всяка стъпка по пътя, навсякъде, без значение колко далечно или колко мрачно бе това пътуване.
Благодаря на Йън Кочрът, капитан на Боинг 777 за „Емирейтс Еърлайнс“ в Дубай (Обединени арабски емирства). Йън ми изпращаше бележките си по ръкописа ми от всеки край на света: Холандия, Дубай, Банкок, Хонконг, Маями и Ню Йорк.
Джак Ланс
Пролог
В един смахнат ден през март, когато първите цветя започваха да напъпват, всичко се промени. Тя се прибираше към къщи в три часа следобед, след бейзболната среща на отбора на приятеля й Рос. Пред дома й бяха паркирани две патрулни коли — една в алеята и една на тротоара. Лоши новини, помисли си, щом ги видя. Това можеше да означава единствено лоши новини.
Влезе вътре и дочу говор от хола. Баща й, седнал в своя голям зелен фотьойл, бе наведен напред, скрил лицето си в ръце. Двама униформени полицаи стояха прави до него, а облечен в сив раиран костюм мъж тихо му говореше, с длани, допрени като за молитва.
Баща й отпусна ръцете си и погледна през рамото на мъжа. Зачервените му очи срещнаха нейните. Той протегна ръка към нея.
— Шарлийн — промълви. — Ела тук.
Тя колебливо мина между мъжете и застана по-близо до баща си — Дийн Тийър. Той винаги изглеждаше толкова силен, но сега явно нещо го бе пречупило. Когато приближи, полицаите и мъжът в сивия костюм отстъпиха встрани, за да й направят място.
— Какво става? — прошепна Шарлийн.
Имаше странното чувство, че знае отговора, но просто не можеше да повярва. Надяваше се, че това е някакъв кошмар, че е ужасен сън, от който скоро ще се събуди.
Баща й я прегърна. Тя усети сълзите му по бузата си.
— Предпочитате ли да излезем навън, господине? — попита човекът в костюма.
Дийн поклати глава.
— Не. Не е необходимо. Мога да се справя… — Той хвърли пълен с отчаяние поглед към Шарлийн: — Те са тук… заради… майка ти.
Именно от това се страхуваше най-много тя — че вместо майка й, тук беше полицията.
— Станала е катастрофа — продължи тихо Дийн. — Много тежко произшествие… А майка ти… тя дори не трябваше да е на смяна днес. Заместваше друг член на екипажа. Ако тя не… — Той преглътна и обърна лице.
Шарлийн не можа да каже нищо. Просто стоеше там, чуваше думите, които обаче не достигаха до съзнанието й. Искаше баща й да спре да говори. Искаше да вземе думите си назад, да каже, че не е така, че това е било някаква ужасна грешка.
Той я погледна, светлите му очи бяха пълни със сълзи.
— Излетяла е за Финикс тази сутрин — промълви. — Но нещо се е объркало. Все още не знаем какво точно се е случило. Повреда в двигателите, може би. Самолетът се е разбил точно преди едно от предградията на Финикс. Избухнал е пожар… Няма оцелели. Любимата ми Клаудия… майка ти… Тя…
Дийн не успя да довърши изречението. Гласът му секна, той зарови лице в ръцете си и заплака.
Шарлийн бе замръзнала. Имаше чувството, че са я хвърлили в ледена вода. Трепереше, взираше се в баща си и плачеше неудържимо. Униформените служители и човекът в костюма я гледаха с очи, пълни с тъга и съчувствие. Тя бе само на петнайсет години и нямаше никаква представа как да се справи с това.
Изтича нагоре по стълбите, скри се в спалнята си и заключи след себе си. Не можеше да се каже колко време остана там, вперила стъклени очи в нищото, докато тялото й започна да се тресе сякаш от епилептичен припадък.
Чак тогава водопадът от сълзи се отприщи и тя плака неудържимо чак до сутринта.
Няколко роднини бяха дошли при баща й. Последното нещо, което Шарлийн искаше да чуе, бе колко много съжаляват всички. Искаше само едно — майка й да се прибере у дома от летището с червената си „Тойота Камри LE“, която винаги караше.
Шарлийн не можеше да приеме мисълта, че майка й никога повече няма да си дойде вкъщи. Това щеше да бъде кошмар. Кога най-накрая щеше да се събуди?
Каза на баща си как се чувства. Той сложи ръка върху главата си и продължи да се взира в далечината с кух и празен, лишен от емоция поглед.
Беше един откачен ден през март, когато първите цветя започваха да напъпват.
(обратно)
I
18:32 ч. — 02:36 ч.
1
Шарлийн и Арън
Вълна от паника заля бялото бунгало, номер 94 на Холанд авеню, разположено на около два километра от плажа.
Ако не бе точно паника, беше нещо доста близко до нея. Шарлийн Тийър, само по бели прашки и сребърно синджирче със златен кръст около тънкото си вратле, търсеше гримовете си. Дрехите бяха все още в сушилнята и униформата й бе смачкана. Но ако до петнайсет минути не бяха в колата, нямаше да
