Лий Чайлд, Андрю Чайлд
Джак Ричър: #27
Без план Б
1
Срещата се провеждаше в стая без прозорци.
Да, стаята бе с правоъгълна форма и нямаше прозорци, тъй като нямаше външни стени. Тя бе разположена в друга, по-голяма, квадратна. Която на свой ред бе разположена в още по-голямо осмоъгълно помещение. Това своеобразно гнездо от стаи образуваше командния център на Блок S2 в Центъра за изтърпяване на наказания „Минерва“ в Уинсън, Мисисипи. Заедно със съседния Блок S1 това бяха двете най-строго охранявани места в целия комплекс. Стените им наподобяваха концентричните кръгове, гарантиращи отбраната на средновековните замъци. Те бяха проектирани така, че да бъдат непробиваеми. Отвън, дори да бъдат атакувани от най-отчаяни бойци. И отвътре, дори по време на затворнически бунт.
Сигурността бе важен фактор, но помещението бе избрано заради своята изолираност. То предоставяше възможност всичко казано тук да остане в абсолютна тайна. Защото останалата част от Блок S2 бе празна. Нямаше надзиратели. Нямаше административен персонал. Нямаше и затворници. В нито една от сто и двайсетте килии. И нямаше нужда от затворници. Не и по начина, по който се управляваше затворът. Този прогресивен подход бе повод за голяма гордост. И медийна слава.
В стаята имаше шестима мъже и това бе третата тайна среща, която провеждаха тук за последната седмица. Те бяха насядали около дълга, тясна маса, а до чисто бялата стена стояха два празни стола. Мебелите бяха от яркосин поликарбонат. Всички те бяха изработени по калъп, по един-единствен калъп, така че да няма шевове, съединения и прочее. Формата и материалът ги правеха много издръжливи. Цветът гарантираше, че евентуални отчупвания, нащърбвания и други щети лесно ще бъдат забелязани. Мебелите бяха практични. Но неособено удобни. Те бяха наследство от предишната администрация.
Трима от мъжете в стаята носеха костюми. Бруно Хикс, главният изпълнителен директор и съосновател на „Минерва“, седеше начело на масата. Деймън Брокман, главният административен директор и също съосновател, седеше отдясно на Хикс. До Брокман се бе настанил Къртис Ривърдейл, главният надзирател на затвора. До Ривърдейл седеше мъж в униформа, последният от тази страна на масата. Това бе Род Моузли, началникът на полицейското управление в Уинсън. От другата страна, вляво от Бруно Хикс, седяха двама мъже, които наближаваха трийсетте. И двамата бяха с черни тениски и джинси. Единият имаше счупен нос, насинени очи и чело, осеяно с тъмнолилави отоци. Лявата ръка на другия лежеше в презраменна превръзка. И двамата избягваха да срещат погледите на останалите.
— Има ли проблем, или пък няма? — Брокман сви рамене. — Някой може ли да каже със сигурност? Не. В такъв случай продължаваме съгласно плана. Залозите са прекалено високи, за да започнем да се страхуваме от собствената си сянка.
— Не! — Ривърдейл поклати глава. — Според мен, ако има вероятност да се сблъскаме с проблем, значи със сигурност имаме проблем. Сигурността е на първо място. Би трябвало…
— Би трябвало да научим повече — каза Моузли. — И да вземем информирано решение. Ключово в случая е да разберем дали онзи тип е погледнал в плика. Това е най-важното.
Никой не каза нито дума.
— Ей? — Моузли протегна дългия си крак под масата и изрита мъжа със счупената ръка. — Събуди се. Отговори на въпроса.
— Остави ме да се съвзема — отвърна пострадалият, като потисна прозявката си с усилие. — Шофирахме цяла нощ, за да стигнем до Колорадо. А после пак шофирахме цяла нощ, за да се върнем тук.
— Стига си хленчил! — Моузли го подритна отново. — Кажи! Той погледнали в плика?
Мъжът се взря в стената.
— Не знаем.
— Не е сигурно, че е погледнал в плика — обади се Ривърдейл. — Но ако е погледнал, трябва да знаем дали е разбрал какво вижда. И какво смята да направи.
— Няма значение дали е погледнал в плика, или не е — каза Брокман. — Дори да е погледнал, какво? Това не му дава и най-беглата представа какво става.
Ривърдейл поклати глава.
— Споменава се петък, десет часът. Много ясно. Дата, час, място.
— И какво толкова? — Брокман вдигна ръце. — Петък е ден за веселие и купони. В това няма нищо подозрително.
— Но снимката беше там. — Ривърдейл размаха пръст при всяка сричка. — Двайсет на двайсет и пет. Невъзможно е да я е пропуснал.
— Отново повтарям, това не означава нищо. — Брокман се облегна на стола си. — Не и ако той не дойде тук. Ако изобщо се появи в петък. А дотогава всичко ще е наред. Ние подготвихме нещата много внимателно.
— Не е така. Как бихме могли да направим добър избор? Разполагахме само с девет кандидати.
Устните на Моузли се разтеглиха в усмивка.
— Каква ирония, не мислите ли? Този, когото избрахме, всъщност е невинен.
— Не бих го нарекъл ирония — намръщи се Ривърдейл. — И не бяха девет, а само пет. Останалите имаха семейства. Което ги правеше неподходящи.
— Девет? — възкликна Брокман. — Пет?