Читаем онлайн «Щети»

Джон Лескроарт Щети Ейб Глицки #4

На Лиза Марис Сойър, сега и завинаги

Общият сбор от болката и страданието в природата дори само за една година е невъобразима величина.

Ричард Доукинс

Човешкият живот е твърде евтин, ако съдим по делата на хората.

Хемингуей

Пролог

Фелисия Нунйес го видя облегнат на стената на една жилищна сграда. Гледаше точно към спирката, на която тя обикновено слизаше от трамвая. Сърцето й заби лудешки; струваше й се, че чува всеки негов удар. Вместо да слезе, тя се премести по-далеч от вратата и седна с гръб към него на една от седалките точно зад ватмана. Трамваят потегли отново и ускори. Без да смее да се обърне, тя все пак успя да го зърне отново с ъгълчето на окото си.

Беше ли той наистина? Много приличаше на него. Косата му бе малко по-дълга от последния път, когато го бе видяла в съдебната зала. Ала нямаше как да сбърка стойката му. Бе опрял подметката на единия си ботуш в стената; яките му, лишени от слънчев загар ръце бяха кръстосани на гърдите.

Фелисия знаеше защо е дошъл. Чакаше, и нямаше никакво съмнение, че е дошъл за нея. Едно време й се привиждаше навсякъде, дори когато знаеше, че той е в затвора и няма как да я открие. Беше прекарала години в програмата за защита на свидетели. Нямаше начин да я открият — нито той, нито неговите хора. И все пак в продължение на година-две той й се привиждаше всеки ден.

А днес?

Днес беше сигурна, че е точно той. Повечето други пъти това бяха мъже, които й напомняха за него — косата, ръцете, фигурата му… Но днес беше той и никой друг — всички части бяха събрани заедно, частите, които нейното обсебено от ужас съзнание помнеше, сякаш беше вчера. Това беше нейният демон, чудовището, което повече не бе мислила, че ще види.

Тя слезе на следващата спирка. Вратите се затвориха зад нея. Спирачките се отпуснаха със свистене и трамваят влезе със стържене в наклонения завой, оставяйки я сама на ъгъла. Тя никак не обичаше да харчи пари излишно; можеше да си направи чаша кафе и вкъщи, ала той може би още я дебнеше. Ако я видеше, можеше, не, щеше със сигурност…

Младата жена не можеше дори да си представи какво можеше да стане. Не, за момент си представи. Побиха я ледени тръпки. Тя влезе в „Старбъкс“ и си поръча кафе. То струваше колкото половин час от работата й на чистачка, но тя имаше нужда от малко време да помисли; също така, искаше да му остави известно време да си тръгне, ако все пак чакаше нея.

Как бе успял да я открие? Тя не можеше да си обясни, ала седна до прозореца, за да види, ако случайно се появи измежду пешеходците.

Първата малка глътка кафе опари езика й. Болката сякаш пречупи нещо в нея. Тя остави картонената чаша и се помъчи да удържи напиращите сълзи на гняв и болка.

„Бастардо¹ — извика тя наум. — Отвратително, животоунищожаващо копеле!“

Дълго потисканите спомени изникнаха отново ясни и непокътнати. Сякаш отново беше само на осемнайсет.

Слънцето светна в очите й на излизане от вечерното училище, което семейство Къртли й разрешаваха да посещава два пъти седмично за уроците си по английски; плащаха таксата като част от работното споразумение. Тя бе дошла толкова отдалеч, за да работи за тях, а те в замяна бяха осигурили необходимите документи и се задължаваха да й помогнат да научи езика; някой ден тя щеше да бъде гражданка на Съединените щати, където децата й щяха да израснат свободни и да получат образование.

Фелисия едва можеше да повярва на късмета, който я бе измъкнал от бедността в Гватемала. Бе израснала в мизерия, а майка й бе починала наскоро, оставяйки Фелисия кръгъл сирак на седемнайсет. Но сега мечтите й наистина се сбъдваха. Бе в Щатите вече пет месеца; въпреки че отначало се бе страхувала от робски труд и лошо отношение, до този момент нищо не се бе случило. Синът на семейство Къртли, млад мъж с похотливи очи и силни ръце, със сигурност беше някой, от когото трябваше да се пази, ала иначе семейството бе точно това, което изглеждаше на пръв поглед — добри хора, безмерно богати, които наемаха бедни млади момичета от Латинска Америка на работа единствено от доброта и щедрост. И Господ, с цялата си мъдрост, някак си бе успял да доведе техния посредник точно до вратата на Фелисия.

Момичето вървеше по тротоара, свело очи, за да се предпази от палещото слънце. Бе топла есенна вечер и Фелисия носеше бяла лятна рокля и червени сандали, съвършено удобни за хълмовете на Сан Франциско. Тя каза „довиждане“ на една от своите съученички, която я бе изпратила донякъде, и сви в една от пресечките, която водеше към парка „Пресидио“, който тя трябваше да прекоси, за да стигне до дома на семейство Къртли. Бе почти преполовила разстоянието, когато той изскочи иззад един храст и й препречи пътя. Дърветата хвърляха плътни сенки върху алеята, ала бе достатъчно светло, за да може тя да