Читаем онлайн «Фатално отклонение» 2 cтраница

изнервящо. Знаеш ли, тази рокля всъщност е била на прабаба ми…

— Знам, знам — каза Мишел, която беше чувала тази история около сто пъти. — А баба ти я преправила за теб, за да я облечеш на празника, когато си била на моите години.

Лили загледа дъщеря си. Розовият цвят беше подходящо избран за Лили от майка й, за да подчертае тъмната коса, черешовите устни и бузи и кадифената кожа, характерни за някои южняшки красавици. С този тен тя приличаше на изваден от кутия шоколадов бонбон. Майка й винаги се гордееше с вкуса си да подбира дрехи и грим. Но баба й, отдавна покойница, беше тази, която с любов бе ушила роклята за нея. И сега Лили потръпна от щастие, сякаш я прониза болка, като видя собствената си дъщеря, облечена точно с тази рокля. Нейното здраво дете с ясни очи, за което лекарите бяха казали, когато се роди, че няма да доживее да излезе от болницата.

Тя не разбираше медицинските термини, с които лекарите я засипваха, докато се възстановяваше на болничното легло след раждането на Мишел. Една състрадателна сестра й каза, колкото е възможно по-внимателно, че на бебето вероятно трябва да бъдат направени няколко операции на сърцето. Споменът за първите седмици след раждането на Мишел сега беше замъглен от преживяната мъка. Помнеше едно безумно пътуване с линейка до болницата Вандербилт в Нашвил, където лекарски екип оперира цяла нощ бебето й. След това животът се разви по една схема, която се запази години наред — пътуване от една далечна болница до друга, преглед ту при един специалист, ту при друг, следвайки пред цялото време губещата се нишка на надеждата, която най-накрая ги доведе до здраве и до нормален живот, когато Мишел навлезе в юношеските години.

Мишел повдигна корсажа на роклята, под който гърдите й оставаха едва загатнати.

— Не може да се каже, че я изпълвам — отбеляза печално тя.

Лили се усмихна. Мишел щеше да си остане дребничка и крехка. Това беше последица от боледуването. Но сега вече беше здрава, а не болнава.

— Не се оплаквай — каза Лили. — Никога няма да имаш притеснения, че ще надебелееш. А с тези скули един ден сигурно ще се появиш в някое модно списание.

Мишел направи гримаса, но й стана приятно. Отметна косата си на раменете и каза:

— Ще си взема шортите да се преоблека, веднага щом свърши тази глупава пиеса. Въздухът е толкова лепкав.

— Така е — отвърна нервно Лили. — Небето изглежда зловещо.

Очите на Мишел светнаха.

— Да. Може би ще има торнадо.

— Недей да го очакваш с такава радост — каза Лили. — А сега се прибирай у дома. Аз трябва да извадя блатовете.

— О-о, аз ги забравих — извика Мишел и мина бързо пред майка си, правейки се на ядосана, като леко повдигаше полата и обръча, за да може да ходи. Настани се на един кухненски стол и взе отново капризно да връзва панделките на ръкавите си, докато Лили украсяваше тортата за празника.

Задната врата се отвори и в кухнята влезе Пинк¹ Бърдет. Носеше бледозелено карирано сако и вратовръзка въпреки жегата. Беше снажен мъж, наедрял в талията сега, когато наближаваше четиридесет и петте. Кръглото му лице с правилни черти беше влажно, а по темето му, където червеникаворусата коса изтъняваше, се виждаха капчици пот. Погледът му се спря на тортата, която Лили украсяваше.

— Какво е това? — попита той с престорено изумление. — Само не ми казвай, че ще раздаваме безплатно храна. Хората са готови пари да дават за такова нещо.

— Я виж Мишел. Не е ли красива? — каза Лили, правейки се, че не е чула хапливата забележка за работата си — тя изпълняваше кулинарни поръчки и разнасяше приготвената храна по домовете. Пинк не искаше жена му да работи и разиграваше един репертоар от закачки, с които прикриваше, според Лили неуспешно, неодобрението си.

— Я да видим — каза Пинк.

Мишел се смъкна сковано от стола и се завъртя, за да я разгледа Пинк.

— Направо прекрасна — заяви Пинк. — Съвсем като в „Отнесени от вихъра“.

— Двамата с Грейсън готови ли сте да тръгваме? — попита Лили съпруга си.

— Да. Бях навън да хвърля няколко топки на Грейсън. Да го загрея за големия мач. Дявол да го вземе, колко е задушно днес.

— Защо не си оставиш сакото? — попита Лили, макар че знаеше предварително отговора.

— Там ще има хора, с които сключвам сделки — обясни Пинк.

— Мисля, че те предпочитат да си имат работа с човек, който изглежда по-представителен.

Той прекоси кухнята и опита глазурата.

— Я, чакай. Мисля, че ти дължа четвърт долар за тая работа — каза той и намигна на Мишел, която направи гримаса. Тя беше запозната с целия репертоар от закачки. За разлика от Пинк, Мишел смяташе, че е хубаво майка й да си има работа.

— Хайде да тръгваме — каза решително Лили. — Защо не извикаш Грейсън, можем да го закараме.

Пинк отвори задната врата и извика:

— Идвай, мойто момче. Отборът тук има нужда от теб, за да влезе във форма. — Извърна глава и обяви: — Идва. — После пак се обърна към вратата и не отмести поглед, докато