Читаем онлайн «Времеубежище»

Георги Господинов Времеубежище

На майка ми и баща ми, които още плевят

вечните ягодови поля на детството

Всички истински лица в този роман

са измислени, само измислените са истински.

Част I. КЛИНИКА ЗА МИНАЛО

И така, темата е паметта. Темпо: анданте към анданте модерато, sostenuto (сдържано). Може би сарабандата с нейната овладяна тържественост, с удълженото второ време би била добра за начало. По-скоро Хендел, отколкото Бах. Строга повторителност и в същото време придвижване напред. Сдържано и тържествено като за начало. После всичко може – и трябва – да се разпадне.

1

В един момент тръгват да изчисляват кога е започнало времето, кога точно е създадена Земята. Ирландският епископ Ашър от средата на XVII век пресметнал не просто конкретната година, а и началната дата: 22 октомври 4004 г. преди Христа. Падало се събота (разбира се). Според някои Ашър посочва и точния час – към 6 следобед. Събота следобед, вярвам абсолютно. По кое друго време на седмицата един скучаещ създател ще тръгне да строи свят и да си търси компания. Ашър посветил целия си живот на това, самото съчинение наброявало 2000 страници на латински, едва ли мнозина са си направили труда да го прочетат цялото. Но пък станало извънредно популярно, може би не то, а самото откритие. Библиите на Острова започнали да излизат от печат с отбелязана дата и хронология според Ашър. Тази теория за младата земя (а според мен за младото време) завладяла християнския свят. Трябва да кажем, че дори учени като Кеплер и сър Исак Нютон също посочват конкретни години на Божието дело горе-долу около тази на Ашър. Но все пак най-изумителното за мен не е годината и нейната скорошност, а конкретният ден.

22 октомври, четири хиляди и четири години преди Христа, към 6 следобед.

Някъде през или около декември 1910 г. човешкият характер се измени. Така пише Вирджиния Улф. И човек може да си представи онзи декември на 1910-а, уж като другите, сив, студен и миришещ на пресен сняг. Но нещо се отключило, нещо, което само малцина усетили.

На 1 септември 1939 г. рано сутринта дойде краят на човешкото време.

2

Години по-късно, когато много от спомените му щяха да се разлетят като подплашени гълъби, той все още можеше да си върне онази сутрин, в която вървеше безцелно из улиците на Виена, а един клошар с мустак на Маркес продаваше вестници на тротоара под ранното мартенско слънце. Излезе вятър и няколко вестника се вдигнаха във въздуха. Опита се да помогне, настигна два-три и ги върна. Може да задържите единия, каза Маркес.

Гаустин, ще го наричаме така, макар че той самият ползваше това име като шапка невидимка, прибра вестника и даде една банкнота, доста едра за случая. Клошарят я повъртя в ръка и изтърси: Ама… нямам да върна. Това прозвуча толкова абсурдно в ранната виенска утрин, че и двамата се засмяха.

Гаустин изпитваше към бездомниците любов и боязън, това бяха думите и винаги в тази заедност. Обичаше ги и се боеше от тях по начина, по който обичаш и се боиш от онова, което вече си бил или в което очакваш да се превърнеш един ден. Знаеше, че рано или късно ще се влее в тяхната армия, ако ползваме клишето. Представи си за миг дългите редици маршируващи бездомници по „Кертнер“ и „Грабен“. Да, по родство той беше един от тях, макар и малко по-особен. Бездомник във времето, така да се каже. Просто по стечение на обстоятелствата се беше оказал с някакви пари, достатъчни да отдалечат превръщането на метафизическата несгода във физическо страдание.

Към този момент ползваше една от професиите си – на психиатър геронтолог. Подозирах, че отмъква тайно историите на пациентите си, за да се подслони в тях, да уседне за малко в нечие място и минало. Иначе в главата му беше такова стълпотворение от времена, гласове и места, че или трябваше да се предаде незабавно в ръцете на колегите си психиатри, или щеше да извърши нещо такова, че те сами да го приберат.

Гаустин взе вестника, повървя малко и седна на една пейка. Носеше борсалино, тъмен шлифер, под който се виждаше поло с високо вдигната яка, стари кожени обуща и кожена чанта в благородно умиращо червено. Приличаше на човек, току-що пристигнал с влак от някое друго десетилетие, можеше да мине за дискретен анархист, застаряващо хипи или проповедник от по-малко известен орден.

И така, седна на пейката и прочете името на вестника – „Аугустин“, издание на бездомниците. Част от вестника се списваше от тях, част – от професионални журналисти. Там някъде, на предпоследната страница долу в левия ъгъл, най-незабележимото място в един