Майк Лосън
Отмъщението на конгресмена
Джо Демарко #11
На Дан Кейн (1942–2015) Адвокат. Морски офицер. Добър съпруг. Добър баща. Добър приятел. Липсваш на всички ни.
Пролог
Трудно е да се каже какво би излязло от Рей и Рой Макнълти, ако не бяха отгледани от двойка пропаднали алкохолици и побойници.
А може би нищо не би се случило, ако Шон Калахан просто си бе замълчал и си бе дал вид, че изпитва към Джон Махоуни уважението, което Махоуни смяташе, че заслужава.
Но когато братята Макнълти се опитаха да убият Елинор Добс и сцепиха главата на Джо Демарко… е, тогава вече нещата излязоха извън контрол.
(обратно)
1
Беше задушно и почти 38 градуса на открито, когато Джон Махоуни срещна Елинор Добс, но той се чувстваше блажено отпуснат — толкова блажено и толкова отпуснат, колкото изобщо е по силите на един мъж.
На път към офиса на избирателния си окръг на Бойлстън стрийт той се бе отбил за масаж в едно студио, което посещаваше от време на време, когато се намираше в Бостън. Масажистките бяха все дребни виетнамки и му напомняха на момичетата в Сайгон, с които така добре се бе забавлявал като морски пехотинец — седемнайсетгодишен хлапак, изпратен да се бие в една война, която не разбираше. Днес му се падна една симпатична масажистка на име Ким, с гарвановочерна коса, блеснали очи и гърди като сочни ябълки. Започна откъм гърба, мачкайки и блъскайки с юмруци по схванатите му мускули, накара го да стене от болка и удоволствие, а накрая докосна ухото му с меките си устни и му прошепна да се обърне по гръб.
От там Махоуни отиде да обядва в „Л’Еспалие“ — също на Бойлстън стрийт, в Блек Бей. „Л’Еспалие“ беше един от най-скъпите — ако не и най-скъпият — френски ресторанти в Бостън. Той седна в Кристалния салон, където три от стените бяха покрити с бутилки вино върху авангардни стелажи от полирана стомана и стъкло. Масите бяха с ленени покривки по-бели от сняг — далеч по-бели от душата на Махоуни.
За начало той поръча емблемата на „Л’Еспалие“ — супа от прясно уловени омари от щата Мейн с чеснов флан, след това печено пиле с гарнитура от пикантни каноли, накиснати в ром стафиди и кедрови ядки. Но преди да се отдаде на кулинарни изживявания, Махоуни изпи чаша „А. Х. Хирш Резерва“ — един от най-скъпите бърбъни, които можеха да се намерят в Съединените щати. С обяда пресуши бутилка шардоне, която вероятно струваше стотина долара. Разбира се, това бяха само догадки, защото в този ресторант Махоуни не плащаше и цент. Собственикът на „Л’Еспалие“ го хранеше гратис, защото той не беше кой да е — старши конгресмен от Бостън, бивш председател на Камарата на представителите, а понастоящем лидер на малцинството. Махоуни със сигурност беше най-високопоставеният демократ на Капитолийския хълм и като такъв — чувствителен към нуждите на своите приятели в ресторантьорския бизнес.
В три следобед, с час закъснение, той най-после стигна до офиса. Фоайето беше претъпкано с хора, може би двайсетина души, обикновени граждани, избиратели. Зад отрупано с книжа бюро седеше набита жена с рошава посивяла коса и видими мустаци. Казваше се Маги Долан и работеше за Махоуни от много години — въртеше офиса, участваше активно в кампаниите му за преизбиране и надзираваше работата на трима-четирима сезонни стажанти. Когато Махоуни влезе, Маги го изгледа свирепо; беше бясна, че е закъснял и я е оставил да се разправя с хленчещите посетители.
Сред множеството се открояваше един гигант — мъж с гладко бръсната глава, приличащ на играч на американски футбол. Беше облечен с тъмносиньо сако, сив памучен панталон, синя риза и синьо-зелена вратовръзка на ластик. Охраната. Не беше въоръжен, освен със спрей за самозащита, но беше толкова грамаден, че само въоръжен с базука би му излязъл насреща. Работата му беше да следи дали някой от избирателите на Махоуни не би изразил твърде енергично неодобрението си за начина, по който конгресменът защитаваше правата им.
— Здравейте, здравейте, как я карате? — обърна се Махоуни към гражданството. — Съжалявам, че закъснях. Трябваше да разговарям с президента, има някакви проблеми в Иран. Ще ви приема след минута, нямам търпение да ви изслушам.
На ръст Махоуни беше метър и осемдесет, с широки рамене, голям задник и корем. Косата му беше снежнобяла — започнал беше да побелява още от четирийсетгодишен; имаше ясносини очи и ведро лице. Хората, които го бяха чакали цял час, веднага му простиха, като разбраха, че е помагал на президента по проблеми на националната сигурност. Ако знаеха, че вместо това е бил на масаж с щастлив край, едва ли щяха да бъдат толкова снизходителни.
Махоуни отвори вратата на кабинета си и влезе вътре, като преди това мина покрай помещението на стажантите — две момчета и две момичета по на двайсетина години, всичките студенти в Харвард. Той не се съмняваше, че всеки един от тях има айкю извън скалите за измерване, но нямаше
