Читаем онлайн «Екипът на Смайли»

Джон льо Каре Екипът на Смайли Джордж Смайли #7

На синовете ми

Саймън, Стивън, Тимъти и Николас

с обич

Въведение

Джон льо Каре

Корнуол, октомври 2000 г.

«Екипът на Смайли» е третият, последен роман в получилата се трилогия, описваща мисловния двубой между Джордж Смайли от британското разузнаване, за което съм възприел названието «Цирка»¹, и неговия съперник и втори «Аз» с кодовото име «Карла» от КГБ, която организация наричам «Центъра». Първият роман от трилогията беше озаглавен «Дама, поп, асо, шпионин», а вторият — «Достопочтеният ученик». Грандиозната ми амбиция предполагаше да не се огранича с три, а да създам солидна поредица от десетина-петнайсет творби, посветени на епичните битки между двамата ми главни герои във всяко кътче на света, които в своята цялост щяха да се явяват своего рода «Човешка комедия», изобразяваща взаимното шпионирано в рамките на Студената война.

Понеже Студената война се водеше именно на бойното поле на шпионажа във всичките му възможни форми, а фронтоваците бяха самите шпиони. Горещите войни, като онези в Корея и Виетнам, си имаха начало и край, но шпионажът представляваше континуум. През 70-те години на миналия век, вманиачеността на двете велики икономически системи по отношение на идентитета, намеренията, силите и слабостите на противника достигнаха състояние на безгранично взаимно дебнене и параноя. В името на някакво разузнавателно преимущество всяка от страните беше готова да прави неограничени разходи, да предприема безкрайни рискове и да фабрикува всякакви лъжи. Но и двете сякаш не съумяваха да си дадат сметка за абсолютната безплодност на създалото се положение. И когато и двамата играчи получиха най-сетне възможността да видят картите на противника, се оказа, както можеше и да се очаква, че са имали изключително преувеличена представа за стратегическите способности на другия. В този смисъл добиването на данни за разузнаването придоби в най-пошлите си моменти едва ли не митична форма, която изискваше от шпионите не толкова да разкриват истината за врага, колкото да му придават чудовищни характеристики, та предупредителните камбани да кънтят вовеки веков.

А в самата сърцевина на тази война на фантазиите беше залегнал сблъсъкът между разузнавателните служби на двата воюващи блока — безспорно най-безплодната, най-безполезната и най-увличащата от всички шпионски игри: вместо да просвети или да обогати действителния свят, който им осигурява хляба насъщен, тя превръща шпионажа — по същество много прост занаят — в безкраен огледален лабиринт, достъпен само за професионалистите, но недопринасящ за поумняването им. В процеса на писането ме обземаха разни проповеднически идеи, които, стига да успеех да им придам драматичност, бях готов да включа във великия ми творчески замисъл — включително и такива, заради които можех да бъда обвинен и в противодържавна дейност например за моралната корупция, която Студената война оставяше след себе си не само в комунистическия свят, но и на Запад; и как създаденият от Студената война култ към лъжата проникваше във всяка област на западното общество до такава степен, че поне във Великобритания надали беше останал правителствен орган от селско равнище нагоре, който да не замаскира своите уклони, некомпетентност и корумпираност с позоваване на заплахата за националната сигурност. А ролята на мой поборник, говорител и странстващ рицар щях да възложа на Смайли. На него поне читателите ми трябваше да обърнат внимание, след като мен не желаеха да ме изслушат. Защото се предполагаше Смайли да е по-съвършен човек от мен, и то не само заради участието си във величествената фабула. И ако случайно — по настояване на някоя тайна комисия по патриотизъм, съставена от вдъхновени от американския образец ловци на вещици — себеравните му изправеха Смайли пред чрезвичаен съд (а в ония времена подобни работи се случваха) по обвинения, че симпатиите, които храни, са несъвместими с тайната му дейност, читателите ми щяха да се втурнат да го защитават и да прогонят обвинителите му. Много планове от този род таях в главата си, а други — в тетрадките ми.

И какво, мислите, ме възпря да не осъществя този грандиозен замисъл?

До голяма степен — самият Смайли. Колкото повече стареех, толкова повече ми се щеше да пиша за по-младежки страсти и обществени промени. По някое време Смайли се беше превърнал в сурогат баща и почти в мой отец изповедник. Но мирогледът на този мой странстващ рицар беше прекалено старовремски. Всяка забелязана промяна му причиняваше болка. От изразители на прикритото мое мнение, всевиждащото му око и храброто му минало постепенно се превръщаха в мои пасиви. Макар да си оставаше герой в очите ми, Смайли се беше издигнал над полагащото му се положение. Търпението му почваше да ме дразни. Радикалността му намираше изява по-скоро в мислите, а не в действията