Джон льо Каре
Достопочтеният ученик
Джордж Смайли #6
И аз като другите зная
това, на което учат децата —
онези, комуто е сторено зло,
вършат злини за отплата.1
У. Х. Одън
На Джейн, която изтърпя цялото бреме и понесе както присъствието, така и отсъствията ми, и изобщо направи възможна появата на книгата.
Благодарности
Искам да благодаря най-сърдечно на всички щедри и гостоприемни хора, които не пожалиха време да улеснят свързаните с романа ми проучвания.
В Сингапур: Олуин (Боб) Тейлър — кореспондент на „Дейли Мейл“, Макс Ванзи от „Юнайтед Прес Интернешънъл“ и Брус Уилсън от „Мелбърн Хералд“.
В Хонконг: Сидни Лиу от „Нюзуик“, Бин Уон от „Таим“, Х. Д. С. Грийнуей от „Уошингтън Поуст“, Антъни Лорънс от Би Би Си, Ричард Хюс, който тогава работеше за „Сънди Таймс“, Доналд А. Дейвис и Вик Ванзи от „Юнайтед Прес Интернешънъл“, а така също Дерек Дейвис и екипът му във „Фар Ийстърн Економик Ривю“, най-вече на Лио Гудстат. Длъжен съм да отбележа с благодарност и изключителното съдействие от страна на генерал-майор Пенфолд и служителите му в Кралския жокейски клуб в Хонконг, който най-любезно ме разведе из хиподрума „Хепи Вали“, без нито веднъж да попита каква е целта ми. И жалко, че не мога да назова поименно и неколцината членове на хонконгското правителство и служители в Кралската хонконгска полиция, които ми отваряха врати, въпреки риска самите те да изпаднат в неудобно положение.
В Пном Пен: сърдечният ми домакин барон Валтер фон Маршал, който полагаше невероятни грижи за мен, а така също Курт Фърер и мадам Ивет Пиерпаоли, и двамата от „Суисиндо Шипинг енд Трейдинг Къмпани“, които вече са в Банкок и без чиито познания нямаше да се оправя.
Специалните ми благодарности обаче са запазени за човека, който ме търпя най-дълго: моят приятел Дейвид Грийнуей от „Уошингтън Поуст“, чиято прочута сянка можах да следвам из Лаос, Североизточен Тайланд и Пном Пен. Безкрайно съм задължен на Дейвид, на Бин Уон и на неколцина китайски приятели в Хонконг, които, струва ми се, биха предпочели да останат безименни. Накрая държа да спомена и великия Дик Хюс, чиято персона и маниери безсрамно преувеличих, пресъздавайки образа на стария Кро. Дик е от онзи вид хора, които, срещнеш ли ги веднъж, засядат в романа ти и само чакат да им намериш полагащото им се място. Жалко само дето не се осмелих да поема настоятелното му предизвикателство да го окарикатуря докрай. И най-безмилостните ми описания не са в състояние да очернят добротата на характера му. И тъй като нито аз, нито който и да било от тези добри хора имахме по онова време по-точна представа що за роман ще се получи, бързам да ги оневиня за допуснатите от мен прегрешения. Ветеранът от британския отбор по карате Тери Мейърс ме посвети в някои опасни тайни на спорта му. И думи не ми стигат да изкажа похвалите си за мис Нели Адамс и нейните изумителни машинописни подвизи.
Корнуол
20.11.1977 г.
(обратно)
Първа част
Преоценка на положението
1
Как Циркът напусна града
След приключването на операция „Делфин“, в прашните кътчета, където се събират да пият служителите на лондонските тайни служби, редовно възникваха спорове относно момента, в който следвало да започне досието по случая. Закръгленият началник на отдела за дешифриране на записите от подслушванията например се явяваше предводител на група, според която всичко започнало преди цели шейсет години, с появата на бял свят под вероломна звезда на „архигадта Бил Хейдън“. Кръвта им се смразяваше само при споменаването на името му. И не престава да се смразява и до днес. Защото става дума за същия онзи Хейдън, който, още докато следвал в Оксфорд, бил завербуван от руснака Карла за „къртица“ или „законсервиран“ вражески агент и който под ръководството на Карла се беше внедрил сред тях и ги беше шпионирал в продължение на повече от трийсет години. И чието разконспириране по някое време унизи англичаните до такава степен, че им наложи — според тяхната логика — да изпаднат във фатална зависимост от братското разузнаване на американците, което те, на своя странен жаргон, наричаха „братовчедите“. „А «братовчедите» промениха изцяло правилата на играта“, разправяше закръгленият човек със същия тон, с който би заклеймил силовия тенис или умишленото замеряне на противника с топката при играта на крикет. „Направо я съсипаха“, пригласяха подчинените му.
Други, не толкова творчески натури пък бяха на мнение, че всичко се породило в мига, в който Джордж Смайли дезавуира Хейдън към края на октомври 1973 г., след което го назначиха за временно изпълняващ длъжността шеф на компрометираната служба. А веднъж допуснал Карла да му влезе под кожата, Джордж нямал спиране; всичко друго се явяваше неизбежно следствие от този
