Клайв Къслър, Бойд Морисън
Пираня
(книга 10 от досиетата Орегон)
Пролог
Мартиника
8 май 1902 г.
„Рорайма“ се носеше към Апокалипсиса.
Първи офицер Елъри Скот стоеше на мостика на канадския товаро-пътнически кораб и се взираше през сивия снеговалеж, по-мръсен от всичко, което бе виждал и през най-опушените и пълни със сажди зимни дни в Лондон. Макар да бе шест и половина сутринта, лъчите на изгряващото слънце не успяваха да проникнат през пепелта, стелеща се над пристанището на Сен Пиер. Очертанията на „Малкия Париж на Западните Индии“, както беше известен търговският център на Мартиника, наподобяваха не толкова на процъфтяващо селище с население от трийсет хиляди, колкото на размазан импресионисти акварел като онези, станали напоследък модни в карибския град.
Скот разсеяно поглади сребристите си бакенбарди и се обърна към вулкана Мон Пеле, надвиснал над пристанището. Макар по принцип да беше весел човек, който се харесваше както на офицерите и моряците, така и на пътниците, днес лицето му бе леко смръщено и тревожно. Беше моряк от двайсет години, пътувал с какви ли не товарни кораби през всякакви свирепи бури и гигантски вълни, но дори корав морски вълк като него не бе виждал нещо толкова зловещо и будещо страх като планината, извисяваща се само на пет километра на север. От недрата й на редовни интервали се изтръгваше продължителен грохот, сякаш някъде вътре се криеше огромен звяр.
Върхът беше обгърнат в мрак, а във въздуха се носеше миризма на сяра. Скот спокойно можеше да си представи, че самият Дявол обитава подобно място.
— Какао мислите за времето, сър? – попито той нехайно с надеждата, че така не издава опасенията си.
Капитан Джордж Мъга, чието лице беше набраздено от бръчки през годините на сол и слънце, а горката му устна бе скрита от гъсти мустаци, вдигна очи от дневника и примижа към неземната картина.
— Останете на курс, господин Скот – спокойно нареди той. – Освен ако не получим друго нареждане от началника на пристанището, ще пуснем котва.
— Пепелта може да повреди оборудването ни. И да забави отплаването ни довечера.
— В такъв случай се погрижете екипажът да поддържа палубите и машините чисти. В пристанището са пуснали котва още осемнайсет кораба. Ако имаше някаква опасност, отдавна да са отплавали.
Заради дебелия слой пепел, покриващ водната повърхност, корабите от двете им страни сякаш се намираха на суша. Скот настоя с риск да прояви нахалство.
— Ами експлозията, която чухме преди две нощи?
Бяха на котва край Доминика на осемдесет километра на север, когато гръм в четири сутринта разтресе кораба толкова силно, че чашите и чиниите изпопадаха на палубата.
Капитан Мъга отново се зае да попълва дневника.
— Склонен съм да се съглася с телеграфиста от Портсмът, че експлозията е освободила напрежението в недрата на вулкана. Той може да продължи да бълва пепел, но съм сигурен, че това ще е всичко.
Скот не беше толкова убеден, но си задържа езика зад зъбите.
След като намериха отреденото им място и пуснаха котва, началникът на пристанището и един лекар се качиха на борда да проверят кораба и да се уверят, че екипажът и пътниците не са болни от болести, които биха могли да заразят острова. И двамата омаловажаваха събуждането на вулкана и засилиха убеждението на Мъга, че ръмженето на Мон Пеле не е опасно. Сегашната му активност беше просто последният дъх на планината.
Тъй като беше Възнесение Христово, всички пристанищни работници бяха на сутрешна литургия, затова Скот и Мъга слязоха в офицерската столова да закусят. Двамата обсъдиха графика за деня — разтоварване на дървесина и калий от Ню Брунсуик, товарене на ром и захар за Бостън, – но не казаха нито дума за вулкана, макар че грохотът му нямаше как да остане незабелязан.
След закуска Скот се качи на палубата да се срещне с местния агент, който щеше да ръководи докерите.
Сто и три метровият товарен кораб имаше прост дизайн с трюмове при носа и кърмата и с един-единствен комин. Мачтите в предната и задната част се използваха като подемни кранове.
Всеки сантиметър от палубата беше покрит с прах от Пеле и Скот оставяше диря след себе си.
Пътниците се бяха струпали на релинга да зяпат зловещата гледка зад Сен Пиер. Някои събираха пепел в пликове и табакери за спомен. Две жени разтвориха слънчевите си чадъри, за да запазят роклите си чисти.
Един човек, когото Скот познаваше – кротък немец на име Гюнтер Лутцен, – дори беше разгънал тринога, за да фотографира сцената. Беше се качил на кораба преди два дни в Гваделупа и Скот почти не го беше виждал без фотоапарат.
— Чуден ден за снимки, господин Лутцен – подхвърли той.
— Да, аз много впечатлен – отвърна със запъване Лутцен.
— Това за научната ви експедиция ли е?
— Не, тя е завършена. Но ще се радвам да добавя тази снимка към моя… – Той замълча, извади немско-английски речник от джоба си и започна да