Клеър Макинтош
Заложници
ОПЕРАТОР: За какъв спешен случай желаете да съобщите?
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Намирам се близо до летището… Виждам… О, Господи!
ОПЕРАТОР: Бихте ли потвърдили местоположението си, моля?
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Летището. Един самолет… Преобърнал се е. Пада много бързо. О, боже, о, боже, о, боже!
ОПЕРАТОР: Изпращаме помощ.
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Ще е прекалено късно… това [неясно]. Ще се разбие, ще се разбие…
ОПЕРАТОР: Бихте ли потвърдили, че се намирате на безопасно разстояние?
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: [неясно]
ОПЕРАТОР: Добре ли сте?
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Разби се, наистина се разби, о, боже, гори…
ОПЕРАТОР: Пожарната команда ще е на място след по-малко от минута. Изпращаме и линейка. Има ли някого с вас?
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Целият самолет дими… Той е [неясно]. Господи, експлодира… Прилича на огромна огнена топка…
ОПЕРАТОР: Пожарната команда пристигна.
СПЕШНО ПОВИКВАНЕ: Самолетът едва се вижда от пламъците и дима. Прекалено късно е. Прекалено късно е. Вече никой не може да се измъкне жив.
Пролог
Не тичай, ще паднеш.
Мини през парка и продължи нагоре по хълма. Изчакай да светне зелено. Не още, не още…
Сега!
Виж котката на прозореца, която прилича на статуя. Само връхчето на опашката ѝ потрепва едва. Потрепва ли, потрепва.
Остава още една улица за прекосяване. Светофарът не работи, няма я и дамата с близалките — трябваше да е тук…
Огледай се в двете посоки. Не още, не още…
Сега!
Не тичай, ще паднеш.
Пощенската кутия, уличната лампа, автобусната спирка, пейката.
Голямото училище — не е моето училище, все още не.
Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи.
После е месарницата, на чиято витрина висят като обесници птици. Стискам очи, за да не гледам втренчените им погледи.
Мъртви са. Всички са мъртви.
Първа част
Едно
8:30 часът
Мина
Престани, ще паднеш.
Цяла седмица вали сняг, който е станал на лед, а ледът се е скрил под нощните навявания. Правя по няколко крачки, преди ботушите ми да продължат сами напред, противно на желанията на краката ми, а стомахът ми се свива в очакване да падна. Напредваме бавно и вече съжалявам, че не взех шейната на София.
Тя неохотно отваря очи, върти глава подобно на сова, извръща се от магазините и крие лицето си в ръкава ми. Стискам облечената ѝ в ръкавица ръка. София не обича птиците, които висят като обесени на витрината на месарницата, а лъскавите пера на шиите им въобще не подхождат на безжизнените им очи.
И аз не харесвам птиците.
Адам казва, че съм ѝ предала фобията си, все едно е настинка или нежелано бижу.
— Откъде го е наследила тогава? — пита той, когато се възпротивявам, и разперва ръце, за да се обърне към невидимата тълпа, сякаш липсата на отговор доказва твърдението му. — Не е от мен.
Разбира се, че не. Адам няма недостатъци.
— „Сейнсбърис“ — казва София и поглежда назад към магазините, след като сме минали безопасно покрай птиците. Все още го произнася Тейнсбуийс. Толкова е сладка, че сърцето ми се сгрява. Това са най-важните, най-значимите моменти за мен.
От устата ѝ излизат малки облачета пара.
— Това е магазинът за обувки. Това е магазинът за-а-а-а-… — казва напевно тя и не изрича следващите думи, докато не се изравняваме с него, — … плодове и зеленчуци. — От нейната уста звучи като пуодове и зеуенцуци. Господи, обичам това момиче. Много го обичам.
Началото на този ритуал беше сложено през лятото, когато София кипеше от вълнение и притеснение, че ще започва училище през септември, и задаваше въпроси със скоростта на светлината. Каква ще е учителката ѝ? Къде ще си закачат връхните дрехи? Ще има ли лепенки, ако си обели коляното? Кажи ми още веднъж, как ще стигнем дотам? Обяснявам ѝ отново: „Ще тръгнем нагоре по хълма, ще пресечем една малка улица, след нея още една и ще излезем на главната. После ще минем покрай автобусната спирка до средното училище, след което ще продължим по булеварда с книжарницата, агента на недвижими имоти и месарницата. Ще завием към „Сейнсбърис“, а след това ще се насочим към редицата с магазина за обувки, магазина за плодове и зеленчуци и полицейския участък. Накрая ще изкачим хълма, ще подминем църквата и сме там“, казвам ѝ аз.
Налага се да сме търпеливи със София и точно това измъчва Адам. Трябва да ѝ повтаряме всяко едно нещо отново и отново. Да я уверяваме, че нищо не се е променило и че нищо няма да се промени.
С Адам я заведохме заедно на училище на първия учебен ден. Държахме я за ръка и я люлеехме между нас, все едно още бяхме добро семейство, а аз се радвах, че имам извинение за сълзите, които напираха в очите ми.
— Ще влезе в училището, без дори да погледне назад — увери ме леля Мо, когато видя физиономията ми на тръгване от вкъщи. Тя не ми е истинска леля, но „Госпожица Уот“ е прекалено официално за съседка, която ни прави
