Катрин Курц
Поражението на дерините
Хроника на Дерините #2
Глава първа
Три неща не могат да бъдат предсказани: женските капризи, докосването на дяволския пръст и времето в Гуинид през март.
Св. Винерик, „Триади“
В Единадесетте кралства март винаги е бил месец на бури. От великото северно море той донася снежни виелици, които покриват с последен зимен кожух сребристите планини, бушуват и се завихрят из високите плата на изток, докато накрая се спуснат през голямата равнина на Гуинид и се превърнат в дъжд.
Март е твърде капризен. Той е последно убежище на зимата срещу напиращата пролет, но е и предвестник на раззеленяването, на мощните потоци, които всяка година наводняват централните низини. Обикновено той носи меко време, но през последните години всичко се обърка. Все пак се предчувства пролетта — тя е така близо, че хората вече се надяват за близък край на зимата и понякога надеждата им се сбъдва.
Но хората, които познават Гуинид, не мечтаят за ранна пролет. От горчив опит са научили, че март е капризен и често пъти суров, на него никога не може да се вярва.
В първата година от царуването на Келсън, крал на Гуинид, месецът нямаше да е изключение.
В Ретмут, столицата на Келсън, нощта настъпи рано. Това се случваше често през този сезон, когато северните виелици достигаха до града през Пурпурните покрайнини, простиращи се на север и изток.
Последната виелица се развихри по обяд и изсипа едър като орехи град върху ярките навеси на магазинчетата и щандовете на пазарния площад. Търговците и продавачите се разпиляха по околните навеси. След час и последната надежда да се спаси прекъснатият пазарен ден изчезна. Затова сред дъжд, гръмотевици и остра миризма на озон от светкавиците, търговците намусено прибраха намокрените си стоки, затвориха магазинчетата и си тръгнаха.
На здрачаване по измитите от дъжда улици останаха само тези, чиято работа ги караше да са навън в такава нощ — обикалящите градски пазачи, войниците и пратениците с официални мисии, гражданите, забързани през вятъра и студа към топлите домашни огнища.
Стъмни се и големите черковни камбани в северната част на града удариха за вечерня. В тесните опустели улички на Ретмут дъждът, примесен с мокър сняг, плющеше по червените керемиди на покривите и по кубетата, пълнеше до преливане облицованите с камъчета канавки. Зад замътените от дъжда стъкла на прозорците трептяха и танцуваха пламъци на безброй свещи, подухвани от порива на вятъра, проникнал през цепнатините в дървените врати и кепенците. А в къщи и пивници, в ханове и крайпътни кръчми жителите на града се събираха около огнищата, за да вечерят, да си пийнат хубаво пиво и да си побъбрят, изчаквайки бурята да утихне.
В северната част на града дворецът на архиепископа също бе обсаден от бурята. В сянката на дворцовите стени масивният корпус на катедралата „Св. Джордж“ се чернееше на фона на притъмнялото небе, стърчащата камбанария се извисяваше нагоре към небесата, а бронзовите врати на храма бяха плътно затворени срещу атаките на бурята.
Облечени в кожени наметала, дворцовите стражи обикаляха крепостните стени на замъка с вдигнати яки и нахлупени качулки, които ги предпазваха от студа и влагата. Под закътаните стрехи на кулите пламтяха и съскаха факли, а бурята беснееше и пронизваше до костите.
В двореца негово високопреосвещенство Патрик Кориган, архиепископ на Ретмут, се наслаждаваше на уюта и топлината. Изправен пред пращящите в камината главни, архиепископът потриваше енергично протегнатите си към пламъците пухкави ръце, за да ги стопли по-бързо, а после се загърна по-плътно в подплатената с кожи мантия и заситни към писалището до отсрещната стена на стаята. Изправеният до писалището мъж, облечен също в епископски виолетови одежди, разглеждаше съсредоточено дълъг ръкопис върху пергамент, като хвърляше от време на време кос поглед към осветеното от две жълти свещи писалище. Шест настенни канделабри се опитваха със съмнителен успех да прогонят мрака, промъкващ се от тъмнината отвън. Младолик свещеник секретар със свещ в ръка бе застанал до дясното рамо на човека, готов да постави червен восъчен печат върху документа, когато му заповядат.
Кориган надникна през рамото на четящия и видя, че той кимна, взе перо за писане и постави енергичен подпис под документа. Секретарят накапа разтопен восък до името, а човекът тържествено подпечата восъка със своя аметистов пръстен печат. Той духна върху камъка и го потърка в кадифения си ръкав, после погледна към Кориган и постави наново пръстена върху ръката си.
— Това трябва да реши въпроса с Морган — заяви той.
Едмънд Лорис, архиепископ на Валорет и Върховен духовник на Гуинид, имаше впечатляваща външност. Под широкия виолетов плащ тялото му беше слабо и стегнато. Рядката му сребриста коса създаваше илюзия за едва забележим ореол около
