Читаем онлайн «Девиците» 2 cтраница

света, от шума и болките му, да се скрие тук в своята работа, в малката си жълта къща.

И така щеше да стане, ако в онази октомврийска нощ Зоуи не ѝ беше звъннала от Кеймбридж.

Телефонното обаждане на Зоуи след сесията на понеделнишката група на Мариана — така започна всичко.

Така започна кошмарът.

2.

Понеделнишката вечерна група се събираше в гостната на Мариана.

Беше голяма стая. Определиха я за провеждане на терапията скоро след като двамата със Себастиан се преместиха да живеят в жълтата къща.

Много обичаха тази къща. Намираше се в подножието на Примроуз Хил в северозападен Лондон и беше боядисана в същия яркожълт цвят като игликите, които растяха на хълма през лятото. Орловият нокът се катереше по външните стени, покриваше ги с бели, сладко ухаещи цветчета и през летните месеци ароматът им проникваше в къщата през отворените прозорци, издигаше се по стълбите и изпълваше коридори и стаи със сладост.

В онази понеделнишка вечер беше необичайно топло за сезона. Въпреки че бе началото на октомври, циганското лято упорстваше като вироглав гост, отказващ да разбере намеците на умиращите листа по дърветата, че може би е време да си тръгне. Късното следобедно слънце заливаше гостната, изпълваше я със златиста светлина с червеникав оттенък. Преди сеанса Мариана спусна щорите, но остави малките горни прозорчета отворени няколко сантиметра, за да влиза въздух.

После подреди столовете в кръг.

Девет стола. По един за всеки член на групата и един за нея. На теория столовете би трябвало да са еднакви — но в живота не става така. Независимо от добрите намерения, в течение на годините беше насъбрала всякакви видове столове с прави облегалки, всички от различни материали, с различни форми и размери. Непринуденото ѝ отношение към столовете беше показателно и за начина, по който водеше групите си. Мариана подхождаше към работата си неформално, дори нетрадиционно.

Терапията, особено груповата терапия, бе странен избор на професия за нея. Още от дете винаги бе изпитвала противоречиви чувства към групите — беше дори подозрителна към тях.

Израсна в Гърция, в предградията на Атина. Живееха в голяма, стара къща на върха на хълм, покрит с черно-зелен плащ от маслинени дървета. Като момиченце седеше на ръждясалата люлка в градината и мислеше за древния град под себе си, разпрострял се до колоните на Партенона на върха на друг хълм в далечината. Изглеждаше ѝ толкова огромен, безкраен, чувстваше се малка, незначителна и го наблюдаваше със суеверно предчувствие.

Когато ходеше с икономката да пазаруват на претъпкания, шумен пазар в центъра на Атина, винаги се чувстваше изнервена. Изпитваше облекчение и лека изненада, като се върнеше вкъщи невредима. Големите групи продължиха да я плашат и когато порасна. В училище винаги стоеше настрана, имаше усещането, че няма общ език със съучениците си. Беше трудно да се отърси от това чувство. Години по-късно по време на терапия осъзна, че училищният двор е просто макрокосмос на семейството: което означаваше, че неспокойствието ѝ е свързано не толкова с тук и сега — не толкова с училищния двор, атинския пазар или друга група, в която би могла да се окаже — а по-скоро със семейството и самотната къща, в която израсна.

Къщата им беше винаги студена, дори в слънчевата Гърция. Цареше някаква празнота — липса на топлина, физическа и емоционална. Това до голяма степен се дължеше на баща ѝ, който, макар и забележителен човек в много отношения — добър външен вид, властен, с ум като бръснач — беше също и много комплексиран. Мариана подозираше, че е бил безвъзвратно травмиран в детството си. Тя така и никога не видя родителите му, а той рядко ги споменаваше. Баща му бил моряк, а колкото по-малко се говореше за майка му, толкова по-добре. Работела на пристанището, промърморваше той с толкова засрамено изражение, та Мариана си мислеше, че сигурно е била проститутка.

Баща ѝ беше израснал в бордеите на Атина в близост до пристанището Пирея — захванал се на работа по корабите още като момче, бързо се включил в търговията и започнал да внася кафе и пшеница, и — както Мариана си представяше — някои не толкова почтени стоки. На двайсет и пет купил първия си кораб, който положил началото на транспортния му бизнес. С комбинация от жестокост, кръв и пот създал своята малка империя.

Мариана си мислеше, че той прилича малко на крал или на диктатор. По-късно откри, че е изключително богат, не че човек би се досетил от суровия, спартански начин, по който живееха. Вероятно майка ѝ — нейната нежна, деликатна майка англичанка — би могла да смекчи характера му, стига да беше живяла достатъчно дълго. Но тя беше починала трагично млада, скоро след раждането на Мариана.

Отрасна, ясно усещайки тази загуба. Като терапевт, знаеше, че първото осъзнаване на собственото аз от страна на бебето идва с погледа на родителите му. Раждаме се под наблюдение — израженията на родителите ни, това, което