Джеймс Дашнър
Окончателна директива
Лабиринтът- предистория #1
На Коти Игън
Наистина ми липсваш.
Пролог
Тереза гледаше към най-добрия си приятел и се питаше какво ли ще е да го забрави.
Изглеждаше невъзможно, макар вече да бе видяла как имплантират заличителя на десетина момчета преди Томас. Пясъчноруса коса, пронизващ поглед и неизменното замислено изражение — как може това хлапе някога да й се стори непознато? Как е възможно да са в една и съща стая и да не се пошегуват за някоя странна миризма или да си направят майтап с минаващ наблизо мързеланко. Как би могла да се изправи пред него и да не се възползва от шанса да общуват телепатично?
Невъзможно.
И въпреки това оставаше само един ден.
За нея. За Томас бе въпрос само на минути. Той лежеше на операционната маса със затворени очи и гърдите му се повдигаха и спускаха равномерно. Вече го бяха облекли с реквизитната униформа от шорти и фланела на езерните и с нея приличаше на персонаж от стара фотография — обикновено момче, което подремва след дълъг ден в обикновено училище, преди слънцето да избухне и болести да превърнат света във всичко друго, но не и обикновен свят. Преди смъртта и разрухата да доведат дотам да се крадат деца — заедно с техните спомени — и да се пращат на ужасни места като лабиринта. Преди човешките умове да станат известни като гибелни зони и да се налага да бъдат наблюдавани и изучавани. И всичко в името на науката и медицината.
Лекар и сестра подготвяха Томас, на лицето му имаше маска. Чуваха се прищраквания, свистене и пиукане. Тереза плъзна поглед по кабелите и пластмасовите тръбички, които обвиваха тялото му и проникваха в ушите, и видя, че ръцете му потръпват рефлексивно, изпънати до тялото. Вероятно изпитваше болка на някакво подсъзнателно ниво въпреки медикаментите, но нямаше да си го спомня след пробуждането. Машините бяха започнали своята работа — извличаха от паметта му образи. Изтриваха майка му, баща му и целия му живот. Изтриваха спомена за нея.
Някаква малка част от съзнанието й изпитваше гняв. Подтикваше я да вика и крещи, да откаже да им помага. Но по-голямата част бе непоклатима като скалите отвън. Да, тази по-голяма част бе окопана тъй дълбоко в увереност, та тя знаеше, че ще се чувства така дори след утрешния ден, когато направят същото и с нея. Тя и Томас доказваха убеждението си, като се подлагаха на същото, което бяха поискали да направят и други. И ако умрат — нека бъде така. ЗЛО ще открие лека, милиони ще бъдат спасени и някой ден животът на Земята ще се върне към нормалното. Тереза го осъзнаваше дълбоко в себе си, също както знаеше, че хората остаряват, а листата окапват от дърветата всяка есен.
Томас си пое рязко въздух, изстена тихо и се размърда. За една ужасна секунда Тереза очакваше да се събуди, да изпадне в истерия заради онова, което вършеха с ума му. Но той се успокои и се върна към предишното равномерно дишане. Щракането и свистенето продължиха, а спомените на най-добрия й приятел отмираха като далечно ехо.
Бяха се простили официално и думите му „ще се видим утре“ все още звучаха в главата й. Те се вкопчиха дълбоко в съзнанието й, когато Томас ги произнесе, и направиха всичко още по-нереално и тъжно. Наистина щяха да се видят утре, макар че тя щеше да е в кома, а той нямаше да има и най-малка представа коя е — освен странното усещане, че му се струва позната. Утре. След всичко, което бяха преживели — всички страхове, подготовката и планирането, — най-сетне бе дошло времето за изпитание. Това, което направиха с Алби, Миньо и останалите, предстоеше да се случи и на тях. Нямаше връщане назад.
Но спокойствието й бе като наркотик. Чувстваше се напълно уравновесена и готова да се изправи пред ужасни неща, като скръбниците и побърканяците. ЗЛО нямаше избор. Тя и Томас нямаха избор. Как би могла да се двоуми за жертването на малцина, когато това би означавало да оцелее мнозинството? Би ли могъл да се колебае, който и да било? Сега не беше време да изпитва тъга, самосъжаление и да се отдава на желания. Животът е такъв, какъвто е, стореното е сторено, каквото има да става… нека става.
Няма връщане назад. Двамата с Томас бяха помагали при конструирането на лабиринта, а тя бе положила немалки усилия да изгради в себе си стена, която да удържа наплива на чувства.
Мислите й сякаш постепенно избледняха и увиснаха в пространството, докато чакаше да приключи процедурата на Томас. Когато най-сетне се свърши, лекарят натисна няколко копчета на екрана и равномерните звуци, свистенето и пиукането се ускориха. Тялото на Томас се сгърчи едва забележимо, докато тръбите и кабелите се отделяха от местата, където бяха прикрепени. После той се усмири, нервните му движения се прекратиха. Сестрата се наведе и вдигна маската от лицето. Кожата му бе зачервена, с бели линии на местата, където маската го бе притискала. Очите му все още бяха затворени.
За един кратък миг
