Читаем онлайн «Героят» 2 cтраница

строга, набита, петдесет и две годишна дама, облечена в традиционни републикански цветове, — когато за първи път се появи на вратата ни в Денвър.

— Републиката ме назначи да ви помагам, момчета — каза ми тя, когато нахълта в апартамента ни. Очите й незабавно се спряха на Идън. — Особено на малкия.

Да. Това не ми допадаше. Първо на първо, ми трябваха два месеца, преди дори да си позволя да изпусна Идън от поглед. Хранехме се един до друг, спяхме един до друг, той никога не оставаше сам. Бях стигнал дотам, че да седя пред вратата на банята му, сякаш войниците на републиката по някакъв начин щяха да го извадят през отдушника, за да го върнат обратно в лабораторията и да го закачат за някакви машини.

— Идън не се нуждае от теб — сопнах се на Луси. — Той има мен. Аз се грижа за него.

Но здравето ми започна да се променя след тези първи няколко месеца. Някои дни се чувствах добре, други оставах прикован към леглото с парализиращо главоболие. В тези лоши дни Луси поемаше нещата… и след няколко схватки по надвикване, двамата неохотно привикнахме към установения ред. Тя наистина правеше страхотни месни пайове. А когато се преместихме тук, във Фриско, дойде с нас. Изпълняваше ролята на водач на Идън. Грижеше се и за лекарствата ми.

Когато най-сетне се уморих да вървя, забелязах, че съм се отклонил от „Марина“ и бях навлязъл в съседния, по-заможен район. Спрях се пред някакъв клуб, над чиято врата върху метална плоча бе надраскано САЛОН „ОБСИДИАН“. Смъкнах се надолу с гръб, опрян в стената, и седнах, като поставих ръце върху колената си и почувствах вибрациите от музиката. Усещах металния си крак леденостуден през плата на панталона. На стената срещу мен надрасканият графити гласеше: Дей = предател.

Въздъхнах, извадих сребърна табакера от джоба си и измъкнах дълга цигара. Прокарах пръст по текста, отпечатан по дължината й: ЦЕНТРАЛНА БОЛНИЦА НА САН ФРАНЦИСКО. Цигари с рецепта по предписание. По лекарско предписание, нали? Сложих я между устните си с треперещи пръсти и я запалих. Затворих очи. Дръпнах. Постепенно се изгубих сред облаците от синкав дим, очаквайки да почувствам сладкия халюциногенен ефект.

Тази нощ не чаках дълго. Скоро непрестанното притъпено главоболие изчезна и светът около мен придоби мъгляво сияние, за което знаех, че не е предизвикано само от дъжда. Едно момиче седеше до мен. Беше Тес.

Тя ми хвърли усмивка, която ми беше толкова позната от времето, когато бродехме из улиците на Езерния.

— Някакви новини от джъмботроните? — попита ме Тес и посочи към екрана от другата страна на пътя.

Издишах синкав дим и лениво поклатих глава.

— Не. Тоест видях няколко заглавия, свързани с патриотите, но вие сякаш сте се изпарили от картата. Къде сте? Какво правите?

— Липсвам ли ти? — попита Тес, вместо да отговори.

Втренчих се в трептящия й образ. Изглеждаше така, както

си я спомнях от улиците — червеникавокафявата й коса беше завързана на рошава опашка, очите й — големи и светли, мили и нежни. Малкото бебче Тес. Какви бяха последните ми думи към нея… когато оплескахме опита за атентат на патриотите срещу Андън? Моля те. Тес — не мога да те оставя тук. Но бях направил точно това.

Извърнах се и отново си дръпнах от цигарата. Липсваше ли ми тя?

— Всеки ден — отвърнах.

— Опитваш се да ме намериш — рече Тес и се притисна по-близо до мен. Кълна се, че можех да усетя рамото й, опряно до моето. — Видях как преглеждаш джъмботроните и радиовълните за новини, подслушваш разговори по улиците. Но в момента патриотите се укриват.

Разбира се, че се укриваха. Защо им бе да атакуват сега, когато Андън беше на власт, а договорът за примирие между републиката и колониите бе сключен? Каква ли можеше да е новата им кауза? Нямах представа. Може би нямаха такава. Може би вече не съществуваха.

— Бих искал да се върнеш — прошепнах на Тес. — Ще се радвам да те видя отново.

— Ами Джун?

В мига, в който попита, образът й изчезна. Замени я Джун с нейната дълга конска опашка и тъмни очи, които сияеха със златист отблясък, строги и аналитични, не спиращи да проучват. Облегнах глава върху коляното си и затворих очи. Дори само илюзията за Джун беше достатъчна, за да ме прониже остра болка в гърдите. По дяволите. Липсваше ми толкова много.

Спомних си как й казах сбогом в Денвър, преди двамата с Идън да се преместим във Фриско.

— Сигурен съм, че ще се върнем — заявих й по микрофона си, опитвайки да запълня неловкото мълчание между нас. — След като лечението на Идън приключи.

Това естествено беше лъжа. Ние отивахме във Фриско, за да се лекувам аз, а не Идън. Но Джун не знаеше това и просто отвърна:

— Върни се скоро.

Това се случи преди почти осем месеца. Оттогава не я бях чувал. Не зная дали това беше, защото всеки от нас проявяваше твърде голяма нерешителност и не искахме да се притесняваме взаимно, че изпитвахме твърде голям страх, че другият не желае да разговаря, или пък може би и двамата бяхме прекалено горди и никой не бе