Читаем онлайн «Градът на гладните» 3 cтраница

книги, и купища по-малко практични неща, като няколко буркана с мариновани сърца на влечуги, плискащи се в брезентовия чувал на Инок, строшената топка от входната врата на дома на мис Перигрин — находка, открита от Хю в тревата, докато тичахме към лодките, за която внезапно бе решил, че не би изоставил за нищо на света, или пък тумбестата възглавница, която Хорас бе спасил от горящата къща — била неговата щастлива възглавница, рече, и единственото, което пропъждало парализиращите кошмари.

Имаше и други също толкова безценни предмети, в които децата се бяха вкопчили даже докато гребяха. Фиона притискаше между коленете си гърне с богата на червеи градинска пръст. Милърд бе нашарил лицето си с червеникав прах от пръснати от взрива тухли, странен жест, напомнящ донякъде на траурен ритуал. И макар това, което бяха задържали, да изглеждаше странно, част от мен им съчувстваше — то бе всичко, останало от техния дом. Те знаеха, че са го изгубили, но не и как да приемат този факт.

След три часа, през които гребяхме като роби на галера, далечината смали острова до размерите на разтворена ръка. Вече не приличаше на страховита, обрамчена със скали крепост, каквато бях видял за пръв път преди няколко седмици, а на безпомощна канара, готова да бъде отнесена от вълните.

— Вижте! — провикна се Инок, изправен в лодката до нас. — Изчезва!

Призрачна мъгла обгръщаше острова, скривайки го от погледите ни, и ние спряхме да гребем, за да видим как ще се изгуби.

— Кажете сбогом на нашето островче — подкани ни Ема, изправи се и свали широкополата си шапка. — Може никога вече да не го видим.

— Сбогом, остров — рече Хю. — Ти беше толкова добър с нас.

Хорас остави греблото и помаха.

— Сбогом, къщо. Ще ми липсват стаите и градините, но най-много от всичко ще ми липсва моето легло.

— Сбогом, примко — подсмръкна Олив. — Благодаря ти, че ни опази през всичките тези години.

— Добри години — добави Бронуин. — Най-добрите, които съм познавала.

Аз също отправих едно беззвучно сбогом към мястото, което ме бе променило завинаги — мястото, което, повече от всеки гроб, ще запази вечно спомена и загадката на моя дядо. Те бяха неразделно свързани — той и този остров. И се запитах, сега, когато и двамата вече ги нямаше, дали някога наистина ще разбера какво се е случило с мен, в какво съм се превърнал или се превръщам. Бях дошъл на този остров, за да разгадая тайната на дядо ми, ала докато го правех, открих своя загадка. И докато гледах как Кеърнхолм изчезва, аз си помислих, че вероятно единственият останал ключ към тази загадка потъва в черните вълни.

А после островът просто се изгуби от погледите ни, погълнат от планини мъгли.

Сякаш никога не е съществувал.

* * *

Не след дълго мъглата застигна и нас. Тя ни заслепяваше постепенно, голямата земя изчезна, слънцето се превърна в бледо сияние, а ние продължавахме да се сменяме в борбата с вълните, докато напълно изгубихме чувство за ориентация. Накрая спряхме, спуснахме гребла и зачакахме смълчани с надеждата мъглата да се разсее — нямаше никакъв смисъл да продължаваме, докато бе около нас.

— Не ми харесва тая работа — подметна Бронуин. — Ако чакаме твърде дълго, ще се стъмни и тогава ще трябва да мислим за по-страшни неща от лошото време.

И в този момент, сякаш дочуло думите на Бронуин и решило да ни накаже, времето наистина се скапа. Внезапно задуха силен вятър и само след миг светът се преобрази. Морето около нас се покри с белезникави пенести вълни, които блъскаха бордовете и се прехвърляха вътре, а краката ни зашляпаха в студена вода. После се изсипа дъждът, твърд като малки куршуми, шибащи кожата ни. Скоро започнахме да подскачаме като гумени играчки във вана.

— Обърни към вълните! — извика Бронуин, разсичайки гребените с веслата. — Ако ни ударят отстрани, ще ни преобърнат! — Но повечето от нас бяха твърде изтощени от гребането в спокойни води и нямаха сили да се борят с това клокочещо море, а останалите бяха прекалено изплашени дори да посегнат към греблата, така че вместо да я послушаме, ние се вкопчихме в бордовете като удавници, хващащи се за сламка.

Истинска водна стена се носеше право към нас. Изкатерихме тази масивна вълна и лодките под нас застанаха почти вертикално. Ема се държеше за мен, а аз стисках ключалката на греблото, зад нас Хю бе прегърнал с две ръце седалката. Прехвърлихме вълната като увеселително влакче, стомахът ми падна в краката и докато се носехме надолу по наклона, всичко в нашата лодка, което не бе закрепено — картата на Ема, торбата на Хю, червеният куфар с колелца, който влачех чак от Флорида, — полетя над главите ни и изчезна във водата.

Нямаше време да жалим за изгубеното, защото всъщност не можехме да видим дори другите лодки. Когато най-сетне полегнахме на кила, ние се огледахме и започнахме да крещим имената на нашите другари. Имаше един ужасяващ миг на тишина, преди да чуем гласове да ни викат, после лодката на Инок изплува от мъглата с