Читаем онлайн «Библиотеката на душите» 3 cтраница

за широкия край, сетне направих една, после още една крачка. Бяхме толкова близо, че можех да докосна гладния с протегната ръка. Той гледаше право в мен, съпротивлявайки се с всеки нерв на неуверената ми хватка.

— Не мърдай — произнесох едва чуто на английски. — Ти ми принадлежиш. Под моя власт си. Не мърдай.

Поех дъх, за да прибера гърди, притиснал гръбнак в стената, и се запромъквах странично като рак през тясната пролука покрай чудовището.

— Стой мирно — мърморех на английски. — Добро момче.

* * *

Прекосихме завесата от па̀ра и пред нас изникна ескалатор с неподвижни стъпала заради спрялото електричество. Беше обгърнат от мъждивото сияние на дневна светлина, подканящ пратеник от външния свят. Светът на живите, светът на настоящето. Светът, където бяха моите родители. Те бяха тук, и двамата, в Лондон, вдишваха същия въздух. На една крачка от мен.

„О, здравейте!“

Немислимо. Още по-немислимо бе, че само преди пет минути бях казал на баща ми всичко. Или поне версията от бележките на Клиф — „Аз съм като дядо Портман. Аз съм необикновен“. Те нямаше да разберат, но сега поне знаеха. Така отсъствието ми нямаше да прилича на предателство. Все още чувах гласа на баща ми, молещ да се завърна у дома, и докато куцукахме към светлината, трябваше да се преборя с един внезапно възникнал импулс да се освободя от ръката на Ема и да се втурна към тях — да избягам от този задушлив мрак, да открия родителите си и да поискам от тях прошка, а след това да пропълзя в мекото им легло в хотела и да заспя.

Ала това бе най-немислимото от всичко. Никога не бих го направил: обичах Ема и ѝ го бях казал, не бих я изоставил за нищо на света. И не защото бях храбър, благороден или рицар по дух. Не съм нито едно от тези неща. Страхувах се, че ако я изоставя, това ще ме разкъса на две.

И другите — другите! Нашите нещастни, обречени приятели. Трябваше да ги намерим — но как? На станцията не се бе появявал влак след онзи, който ги откара, и след взрива и изстрелите, разтърсили подземието, бях сигурен, че няма и да дойде друг. Оставаха ни две възможности, всяка една по-ужасна от другата — да тръгнем пеша след тях през тунелите с надеждата, че няма да срещнем гадини, или да се изкатерим по ескалатора и да се изправим срещу онова, което ни чака горе — най-вероятно „групата за почистване“ на гадините. И там да потърсим късмета си.

Знаех коя възможност предпочитам. Беше ми писнало от ски горения в мрака, още повече от гадини.

— Да се качваме горе — подканих и побутнах Ема към стълбите на застиналия ескалатор. — Ще потърсим някое безопасно местенце, където да обмислим какво да правим нататък, докато ти се възстановяваш.

— В никакъв случай! — възрази тя. — Не можем просто така да зарежем другите. Няма значение как съм.

— Не ги изоставяме. Но да бъдем реалисти. Сега сме ранени и безпомощни, другите сигурно са на много мили от нас, някъде из подземната мрежа, на път за един бог знае къде. Как смяташ, че ще ги открием?

— Както намерих вас — обади се Адисън. — С носа си. Виждате ли, чудатите създания излъчват собствена миризма, каквато кучетата от моя вид могат да надушват отдалече. По някаква случайност всички вие се оказахте от една особено силно намирисваща порода. Предполагам, че това се подсилва от страха, а и от пропускането на няколко бани…

— Да тръгваме тогава след тях! — прекъсна го Ема.

Тя ме задърпа с неочаквана сила към релсите. Възпротивих се и за малко се сборичкахме като при теглене на въже.

— Не, не, не бива, може влаковете още да вървят и ако тръгнем пешком през тунелите…

— Не ми пука дали е опасно. Няма да ги изоставя.

— Не само, че е опасно, но е и безсмислено. Ема, кой знае къде са сега.

Тя освободи ръката си и продължи да куцука към релсите. Последвах я, като се препъвах.

— Кажи нещо — прошепнах на Адисън и заобиколих да ѝ препреча пътя.

— Боя се, че той е прав. Ако ги последваме пеша, миризмата на нашите приятели ще се разсее далеч, преди да съумеем да ги открием. Дори моите изключителни способности имат граница.

Ема втренчи очи в тунела, сетне ги извърна към мен и видях измъченото ѝ лице. Протегнах ръка.

— Моля те, откажи се. Това не значи, че ще ги изоставим.

— Добре — рече тъжно тя. — Добре.

Но тъкмо когато се отправихме към ескалатора, откъм релсите долетя вик.

— Ей, насам!

Гласът, макар и слаб, ми бе познат — с руски акцент. Това беше сгъващият се човек. Впих поглед в тъмнината и едва успях да различа проснатото му върху релсите тяло с вдигната ръка. Бяха го простреляли в мелето и си бях помислил, че гадините са го натикали с останалите във вагона. Но той си лежеше там и ни махаше.

— Сергей! — проплака Ема.

— Познавате ли го? — попита с нескрито подозрение Адисън.

— Той е от чудатите бежанци на мис Рен — обясних и в този момент откъм повърхността долетя далечен вой на сирена, който ме накара да настръхна. Задаваха се нови злочестия — може би завоалирани като помощ — и аз се