Андрю Фукуда
Капанът
Ловът #3
На Джим и Майк
И нашите терзания невям ще може с време
да станат нам насъщни, тези режещи огньове —
тъй благи, както са сега сурови…
Джон Милтън, „Изгубеният рай“1
1
Влакът пристига в средата на деня.
Слънцето, кацнало високо в небето, пърли пустинята до ослепяващо бяло. Само тъмната движеща се сянка на влака очерня тази обгорена пустош. Влакът забавя темпо, колоната вагони тракат, сякаш са брънки на влачена метална верига. Никой от пътниците — а те са много и до един напрегнати, с изпънати гърбове и разширени от уплаха очи — не издава и звук.
Миниатюрна черна точка описва кръгове върху синьото небе. Ястреб, който се взира с любопитство в кършещата се сянка на влака под него. Ястребът изграчва изненадано, когато изведнъж обектът му на интерес потъва в един отвор в земята. Изчезва също като змия, която бързо се е шмугнала в дупка. Няма го, като че изобщо не е бил там.
На около петнайсет километра разстояние, от другата страна на група ниски хълмове, е разположена гигантска безформена сграда, обхващаща територия колкото между няколко градски пресечки. Стои на мястото си, потънала в тишина също като надгробен камък, и почти напълно е обградена от защитен насип. Висок и тесен обелиск се издига от самия център на постройката. Остъкленият му връх блести ярко под слънцето, като че е запалена свещ. Иначе обелискът, както и цялата сграда, има цвета на пустинята. Нищо не помръдва вътре или около съоръжението. Не и по това време на деня.
Ястребът наблюдава въпросната сграда със стоманен немигащ взор. После, след едно рязко изграчване, размахва криле и отлита.
(обратно)
2
Потъваме в тунела. Отворът му зее широко като болна уста, която лакомо ни поглъща цели. Светът ни, изтъкан от ослепителна белота и кобалтовосиньо небе, само в рамките на едно примигване е заменен от непрогледна чернота. Горещ повей, влажен като език, нахлува между отвесните пръчки на представляващия клетка вагон, вмъква се под дрехите ни и разрошва косите ни, обгръща стиснатите ни юмруци и приклекналите ни треперещи тела.
Под нас хвърчат искри от скърцащите колела на влака. Политаме като един върху пода от метална мрежа. От струпаните ни тела струи страх на талази. Нечия малка лепкава от уплаха ръка стиска моята.
— Не Двореца, не Двореца, не… — мънка тя. Едно от по-малките момичета е.
Вчера, след като двамата със Сиси се възстановихме от преобразяването (ужасяващата треска си отиде и разнебитените ни тела се съвзеха), споделихме с момичетата какви са подозренията ни за посоката. Че не се движим към Цивилизацията, идиличния град, за който им бяха разказвали старейшините в Мисията, с изпълнени с милиони хора улици, стадиони, театри, паркове, ресторанти, училища, кафенета и увеселителни паркове.
А към Двореца. Там, където господства Владетеля. Където се говори, че единствените човеци са онези, държани в плен в катакомбите като скотове в кошарите им. Индивидуалните им съдби са подвластни на прищевките и ненаситния апетит на Владетеля.
За няколко минути влакът пътува през тунела, преди да спре. Никой не помръдва, като че самото движение би предизвикало следващата поредица от нежелани събития.
— Всички да останат по местата си — прошепва Сиси до мен. — Бъдете много тихи и неподвижни. — През трите дни и нощи, които прекарахме в тракащия влак, изложени на вятър и слънце, движението бе наш постоянен спътник. Тази неподвижност и чернота са свят, превърнал се твърде внезапно и рязко в противоположност на досегашната картина.
От вратата на вагона се разнася остро изщракване. И за пръв път от дни тя започва да се отваря лека-полека. Най-близо стоящите момичета изпищяват и отскачат от отвора.
Но аз се втурвам към вратата и се вкопчвам в една от пръчките на решетката. Накланям се назад, забил пети в земята, и се мъча да спра отварянето. Усещам, че до мен има и някой друг, който също дърпа вратата назад. Сиси е. В продължение на дни безрезултатно се мъчехме да я отворим. Ала сега в този тъмен тунел едничката ни цел е да я затворим. И отново усилията ни са безполезни. Въпреки че сме напрегнали мускули до предела, вратата продължава да се отваря и накрая щраква на крайна позиция. В тъмнината чувам подобни щраквания по цялата дължина на влака. Вратата на всеки вагон е отворена и блокирана в това положение.
Залива ни вълна от смразяващ страх. Никой не помръдва.
— Сега какво? — прозвучава в мрака нечий треперещ глас.
— Никой да не мърда! — крясва Сиси достатъчно силно, че да бъде чута по дължината на влака. — Всички да останат, където са. — Чувствам как кичури от косата й се отъркват в ръката ми. Върти глава във всички посоки в опит да долови нещо с поглед, каквото и да е. Но не виждаме нищо. Със същия успех бихме могли да висим окачени над черна бездна. И по тази причина Сиси ни
