Алис Хофман
Ледената кралица
Първа глава
Сняг
I.
Внимавай какво си пожелаваш. От опит знам, че това е истина, а не просто стара фраза. Желанията са брутални, не прощават никому. Изгарят езика ти в мига, в който ги произнесеш, и повече не можеш да ги върнеш назад. Нараняват и изсушават душата ти, а после те преследват хищно. Пожелавала съм прекалено много неща през живота си — за пръв път, когато бях на осем години. Не беше от онези детски желания за сладолед, красива рокля или дълга руса коса; не. Беше съвсем различно, от онзи вид, който те разтърсва до мозъка на костите, после засяда в гърлото ти като суха крастава жаба и те задушава, докато не го изплюеш на висок глас. От онези, които могат да променят живота ти за един миг, преди да имаш време да пожелаеш да си ги вземеш обратно.
Бях на погрешното място в погрешното време, но нима всички истории не започват така? Странник, който пристига в града и предизвиква опустошение. Човек, който се спъва и пада в пропаст на сватбения си ден. Жена, която отива да погледне през прозореца в мига, в който заблуден куршум или парче стъкло, или ледена висулка се забива в гърдите й. Аз бях детето, което тропна с крак и си поиска нещо и така предизвика края на света — поне на своя собствен свят. Единственият, който беше от значение. Разбира се, бях егоистка, но нима всички осемгодишни момиченца не се мислят за господарки на вселената? Нима те не заповядват на звездите и моретата? Нима не контролират времето? Когато вечер затварях очи, за да заспя, си представях, че останалият свят също спира. Мислех, че ще имам всичко, което искам. Желаех разни неща, защото ги заслужавах.
Онова желание се роди в сърцето ми през януари, сезона на снега, когато в къщата ни беше студено и сметката за газта не бе платена. Случи се на 16-ти, рождения ден на майка ми. Бяхме само тримата: тя, аз и брат ми. Нямахме баща. Имахме, естествено, но той си бе тръгнал и бе оставил на мен и на Нед единствено тъмните очи и нищо друго. Разчитахме на мама. Изобщо не очаквах тя да има някакъв личен живот. Цупех се, когато нещо я откъсваше от нас: сметките, които трябваше да се плащат, работите, които постоянно сменяше, чиниите, които трябваше да се мият, купчините дрехи за пране… И така до безкрай. Задачите никога не свършваха. Тази вечер майка ми обаче щеше да излиза с двете си най-добри приятелки, за да отпразнува рождения си ден. Това никак не ми харесваше. Щяха да ходят в „Блубърд динър“, занемарено място, прочуто със сандвичите си с печено говеждо и мазни пържени картофки. Искаше само няколко часа за себе си, щеше да бъде съвсем скромно празненство.
Не ми пукаше.
Може би баща ми е бил такъв егоист и го бях наследила от него заедно с цвета на очите си. Исках майка ми да си остане у дома и да сплете косата ми — по онова време тя беше много дълга, стигаше чак до кръста ми. Ако я оставех пусната, когато спях, ставаше на възли и това не ми харесваше; Нед ми беше казал, че на покрива ни живеят прилепи. Страхувах се, че през нощта ще влетят в стаята ми и ще си свият гнездо в косата ми. Не исках да оставам вкъщи сама с брат си, който не ми обръщаше никакво внимание и се интересуваше повече от наука, отколкото от човешките същества. Спорехме за всичко, дори за последната бисквитка в купата, за която често посягахме едновременно. Пусни я! Ти първа! Каквото и да сграбчвахме, обикновено свършваше счупено на две. Нед нямаше време за капризите на малката си сестра; трябваше да го подкупвам, за да ми чете. Ще измия чиниите вместо теб. Ще ти дам парите си за обяд. Просто ми прочети приказката.
Майка ми не обърна внимание на оплакванията ми. Беше прекалено заета. Бързаше. Облече мантото си и си метна син шал. Косата й беше светла. Подстригваше се сама, като се извърташе, за да види главата си отзад в огледалото. Не можеше да си позволи истинска прическа във фризьорски салон; и все пак беше красива. Не говорехме, че сме бедни; никога не обсъждахме това, което не можехме да имаме. Ядяхме макарони три пъти в седмицата и носехме дебели пуловери в леглото вместо пижами, за да ни е топло; справяхме се. Дали осъзнавах, че това е трийсетият рожден ден на майка ми, че тя все още е млада и красива, и поне за мъничко щастлива? За мен тя беше просто моята майка. Нищо по-малко или повече. Нищо, което не включваше мен.
Когато тръгна да излиза, изтичах след нея. Бях боса на верандата и краката ми веднага замръзнаха. Дъждът беше леден и се скрих под зеления нагънат пластмасов покрив. Капките се удряха в него тежко, звучаха като пистолетни изстрели. Водата се стичаше по дъските на пода, замръзваше и превръщаше дървото в лед. Умолявах мама да не тръгва. Господарката на вселената. Момичето, което мислеше единствено за себе си. Сега знам, че най-големите спорове обикновено се водят за най-глупавите неща. Моментът, който може да промени пътя в живота ти, най-често е напълно невидим и се разтваря като захар във вода. Но я обясни това на едно осемгодишно момиче. Кажи