Читаем онлайн «Сладкото на дъното на пая» 2 cтраница

течност в колбата, която тъкмо завираше.

— Какво е тази лепкава утайка на дъното? — Дългите й внимателно оформени нокти почукаха по стъклото.

— Правя експеримент. Внимавай, Фели, това е киселина!

Сестра ми пребледня.

— Перлите ми! Бяха на мама!

Единствено Офелия от дъщерите на Хариет я наричаше „мама“. Само тя беше достатъчно голяма, за да има истински спомени от жената от плът и кръв, която ни бе носила в корема си — факт, който Офелия не преставаше да ни напомня. Хариет загинала, докато се катерела в планината, когато съм била едва на една годинка, и за нея рядко се говореше в Бъкшоу.

Завиждах ли на Офелия за спомените? Ненавиждах ли ги? Струва ми се, че не. Беше нещо много по-дълбоко. По някакъв странен начин презирах спомените й за майка ни.

Вдигнах бавно поглед от колбата, така че светлината да се отрази в очилата ми и очите ми да останат невидими. Правех го, защото знаех, че така й приличам на някакъв луд немски учен от един черно-бял филм, който прожектираха в „Гамонт“.

— Ти си изрод!

— А ти си свиня! — отвърнах й аз, но чак след като Офелия се врътна на пети — доста елегантно, бих казала — и изхвърча от стаята.

Съвсем скоро щях да получа възмездие, но с нея винаги ставаше така. За разлика от мен, тя не планираше всичко в дългосрочен план и не вярваше, че супата на отмъщението трябва да къкри на бавен огън, докато стане съвършена.

Доста неочаквано след вечеря, когато татко се оттегли на безопасно разстояние в кабинета си, за да се любува на колекцията си от хартиени ликове, Офелия остави твърде тихо сребърния си нож за масло, в който разглеждаше отражението си като папагал през последните петнайсет минути. Без увъртания тя заяви:

— Знаеш ли, че всъщност не съм ти сестра… както и Дафни. Затова не си приличаме с теб. Хрумвало ли ти е някога, че си осиновена?

Лъжицата ми издрънча в чинията.

— Не е вярно. Одрала съм кожата на Хариет. Всички го казват.

— Тя те избра от Дома за неомъжени майки именно заради удивителната ви прилика — каза Офелия с отвратена физиономия.

— А как е разбрала, че си приличаме, след като е била възрастна, а аз само бебе? — Ако не друго, поне бях доста съобразителна.

— Защото изглеждаше като нея на бебешките й снимки. Боже, тя дори ги носеше със себе си и те сравняваше с тях.

Обърнах се умолително към Дафни, която беше забила нос в подвързан с кожа екземпляр на „Замъкът Отранто“.

— Не е вярно, нали, Дафи?

— Опасявам се, че е истина — отвърна тя, докато прелистваше страница от фина хартия. — Татко все повтаряше, че ще се шокираш, и ни закле да не ти казваме. Или поне докато не навършиш единайсет години. Накара ни да положим клетва.

— Зелена кожена чанта — продължи Офелия. — Видях със собствените си очи как мама слага снимките си в зелената кожена чанта, преди да тръгне за дома. Макар тогава да бях само на шест — почти на седем — никога няма да забравя белите й ръце… няма да забравя как затвори месинговата закопчалка.

Скочих от масата и избягах разплакана от стаята. Всъщност идеята за отровата ми хрумна чак на следващата сутрин на закуска.

И както всички велики планове, и този беше съвсем прост.

Родът ни Де Лус живееше в Бъкшоу от незапомнени времена. Сегашната къща в стил крал Джордж е построена на мястото на първоначалната сграда в елизабетински стил, която била изгорена до основи от селяни, подозиращи, че Де Лус симпатизират на оранжистите¹.

Това, че бяхме ревностни католици от четиристотин години, явно не бе от значение за разгневените жители на Бишъпс Лейси. „Старата къща“, както я наричаха, изгоряла, а новата сграда, издигната на нейно място, караше вече трети век.

Два века по-късно двама Де Лус — Антъни и Уилям, които имали разногласия заради Кримската война, развалили линията на оригиналната сграда, като добавили по едно крило — Уилям източното, а Антъни — западното.

Всеки се уединил в собствената си част от къщата и забранил на другия да прекрачва черната линия, която наредили да бъде начертана с боя точно през средата — от вестибюла, през фоайето, та чак до тоалетната за прислугата зад задните стълби. Двете тухлени крила във викториански стил се разгръщаха назад като разперените криле на ангелските статуи в гробището и поне според мен придаваха на високите прозорци и на капаците на фасадата от времето на крал Джордж превзетия и изненадан вид на стара мома с твърде стегнат кок.

По-късно един техен наследник Таркуин — или Тар, както го наричали — след забележителен душевен срив съсипал бляскавото си бъдеще на химик, изключили го от Оксфорд и го изпратили обратно в Бъкшоу през лятото на сребърния юбилей на кралица Виктория.

Бащата на Тар, загрижен за нестабилното здравословно състояние на сина си, му угодил и не щадил средства, за да му направи лаборатория на последния етаж в източното крило на Бъкшоу: лаборатория, в която имало немски стъкленици, немски микроскопи, един немски спектроскоп, месингови