Арналдур Индридасон
Гласът
Инспектор Ерлендур #5
Най-после настъпи мигът. Завесата се вдигна и салонът се появи пред очите му. Стана му драго да види толкова народ, дошъл да го гледа, притеснението му изчезна начаса. Забеляза няколко деца от училището, както и учители, а ето там видя и директора, стори му се, че той му кимва окуражително. Познаваше обаче малцина от присъстващите. Всички тези хора бяха дошли да го слушат, да чуят прекрасния му глас, събудил интерес далеч зад каменистите брегове на страната.
Постепенно шумът заглъхна, очите на всички се впериха в него в мълчаливо очакване.
Видя баща си на първия ред, някъде в средата, седеше, кръстосал крака, на очите с дебели черни очила с кръгли рамки. Шапката му бе положена на коляното. Видя, че го гледа през стъклените лещи и му се усмихва благо. Това беше големият миг на живота им. Оттук насетне нищо нямаше да е същото.
Диригентът на хора вдигна ръце. Залата потъна в мълчание.
И той започна да пее със своя ясен и красив глас, за който баща му казваше, че бил ангелски.
(обратно)
Ден първи
1
Елинборг ги чакаше в хотела.
В преддверието имаше голямо коледно дърво, по случай Рождество навсякъде бе украсено с елхови клонки и бляскави топки. Благословената дева сина Божи раждаше1. Големи пътнически автобуси бяха паркирани пред хотела и много хора вече се тълпяха пред рецепцията — чужденци, дошли да прекарат Коледа и Нова година в Исландия, страната, която в техните представи предлагаше незабравими емоции и приключения. Бяха кацнали неотдавна, но много от тях вече си бяха купили исландски вълнени пуловери и бързаха да попълнят регистрационните си карти в тази единствена по рода си страна на зимата. Ерлендур изтръска мокрия сняг от палтото си. Сигурдур Оли се огледа и видя Елинборг да стои при асансьора. Подръпна Ерлендур и двамата си запробиваха път към нея. Тя вече бе огледала местопрестъплението. Полицаите, които бяха пристигнали първи, се бяха погрижили никой да не премести или повреди нещо.
Управителят на хотела ги помоли да не вдигат олелия. Точно тия думи използва, когато се обади по телефона. Това било хотел, а един хотел процъфтявал и благоденствал благодарение на добрата си репутация, така че ако обичат, да се съобразяват с това. Затова нямаше никакви сирени отвън, нямаше униформени полицаи, които да пресичат на бегом фоайето. Управителят каза, че в никакъв случай не бивало гостите на хотела да бъдат притеснявани или плашени. Исландия не трябвало да предлага прекалено много незабравими емоции и приключения.
Бе застанал до Елинборг и стисна ръцете на Ерлендур и Сигурдур Оли. Костюмът му едва го побираше, толкова беше дебел. Сакото му бе закопчано над корема само с едно копче, което беше на път да се откъсне. Коланът на панталона чезнеше нейде под огромното шкембе, което пък сякаш се напъваше да изскочи изпод сакото. Човекът се потеше тъй обилно, че не можеше и за миг да остави голямата бяла кърпа, с която час по час отриваше челото и врата си. Бялата му яка бе мокра от пот. Ерлендур пое мазната му ръка.
— Благодаря ви — каза управителят на хотела и изпръхтя като кит, раздразнен от сполетелите го проблеми.
Управляваше този хотел повече от двайсет години, но никога не бе попадал в подобна ситуация.
— Насред коледната тарапана — изпъшка той. — Не разбирам как можа да се случи това! Как може да се случи такова нещо? — повтори той. Полицаите забелязаха, че е напълно объркан.
— Той горе ли е или долу? — попита Ерлендур.
— Горе или долу? — изпусна въздух дебелият управител. — Имаш предвид дали е отишъл на небето ли?
— Аха — каза Ерлендур. — Точно това искахме да узнаем.
— Ще вземем ли асансьора за нагоре? — попита Сигурдур Оли.
— Не — отвърна управителят на хотела и погледна сърдито Ерлендур, — той е тук долу, в мазето. Има стаичка там. Не искахме да го изхвърляме навън. Такова нещо да му дойде на човек до главата!
— Защо бихте искали да го изхвърляте? — попита Ерлендур.
Управителят го погледна, но не отговори.
Слязоха бавно по стълбището до асансьора, водени от управителя. Беше му неимоверно трудно да върви надолу по стълбата и Ерлендур се зачуди как изобщо ще успее после да се качи обратно.
Бяха се съгласили да проявяват известна тактичност. Опитаха се да пристигнат в хотела колкото се може по-дискретно. Три полицейски коли и една линейка бяха паркирали от задната страна. Полицаите и санитарите влязоха през служебния вход. Областният лекар беше на път. Той щеше да установи смъртта и да се обади за кола, която да откара трупа.
Вървяха по дълъг коридор, китът пуфтеше пред тях. Срещнаха няколко униформени полицаи, които ги поздравиха. Колкото по-навътре се влизаше по коридора, толкова по-тъмно ставаше — крушките на тавана бяха изгорели и явно никой не се бе погрижил да ги смени. Най-накрая стигнаха до една врата, отворена навътре към малка стаичка,