Читаем онлайн «Прелестно изкупление» 3 cтраница

за мен.

— Мамо, ти се върна…

— Един от нас го направи, да — въздъхна тя.

И тогава осъзнах. Тя стоеше в кухнята ни и аз стоях в кухнята ни, което означаваше едно от двете: или тя се бе върнала към живота, или аз… не бях.

Очите й бяха изпълнени с нещо — сълзи, любов, съчувствие — и преди да реша кое бе, тя отново ме прегърна.

Майка ми винаги разбираше всичко.

— Знам, сладкото ми момче, знам…

Лицето ми намери старото местенце, където се криеше, когато бях малък, в сгъвката на рамото й. Тя ме целуна по главата.

— Какво стана с теб? Не трябваше да бъде така — каза майка ми, като се отдръпна назад, за да ме погледне. — Животът и на двама ни не трябваше да свършва така.

— Знам.

— От друга страна, няма правилен начин, по който да приключи нечий живот, нали? — ощипа ме тя по брадичката и се усмихна тъжно.

Помнех тези неща. Усмивката, лицето й. Споменът бе всичко, което ми бе останало, когато тя си тръгна.

Винаги бях знаел, че е жива някъде там, по някакъв начин. Беше спасила Макон и ми изпращаше песните, които ме напътстваха във всяка странна глава от живота ми в света на чародейците. Беше тук, за мен, през цялото време — също както бе до мен, докато бе жива.

Може да беше само един миг, но исках да го задържа колкото бе възможно по-дълго.

Не знам как се бяхме озовали до кухненската маса, не помнех нищо друго, освен че седях в стола си, сякаш изминалите няколко години изобщо не се бяха случвали. Навсякъде имаше книги — от вида им личеше, че мама чете няколко едновременно, както обикновено; чорап, вероятно току-що изваден от прането, бе пъхнат в „Божествена комедия“, сгъната наполовина салфетка се подаваше от „Илиада“, вилица отбелязваше докъде бе стигнала в един том с гръцка митология. Кухненската маса бе отрупана с любимите й книги и купчини с листове и документи, всяка по-висока от предишната. Сякаш бях в библиотеката с Мариан.

Доматите църкаха в тигана и аз вдишвах аромата на майка ми — пожълтели листове и горещо олио, пресни домати и стар картон, всичко това преплетено и украсено с лют кайенски пипер. Нищо чудно, че винаги огладнявах в библиотеки.

Майка ми постави на масата синьо-бяла чиния от китайски порцелан, украсена с дракони. Усмихнах се, защото тя й бе любимата. Изсипа горещите домати в нея и ги поръси с пипер.

— Ето, започвай.

Забих вилицата си в най-близкия домат.

— Знаеш ли, не съм ял от тези, откакто ти… от инцидента…

Доматът бе толкова горещ, че опари езика ми. Погледнах към мама.

— Ние… това ли е…?

Тя се обърна и ме погледна неразбиращо.

Опитах отново.

— Това раят ли е?

Тя се разсмя, без да спира да налива чай в две високи чаши. Чаят бе единственото друго нещо, което мама можеше да приготвя в кухнята.

— Не, не е раят. Не точно…

Навярно съм изглеждал стреснат, защото се уплаших, че някак си се бяхме озовали на другото, противоположното място. После ми хрумна, че това няма как да е вярно, защото — колкото и сладникаво да звучи — да бъда с майка си отново, бе наистина рай, независимо какво бе мнението на вселената по въпроса. От друга страна, напоследък с вселената не се разбирахме много добре.

Майка ми ме погали нежно по лицето и се усмихна успокояващо, поклащайки глава.

— Не, това не е нито една от онези крайни дестинации, за които си мислиш.

— Тогава защо сме тук?

— Не съм сигурна. Нямаме подходящ справочник, за да проверим — усмихна се пак тя и хвана ръката ми. — Винаги съм знаела, че съм тук заради теб. Че имам недовършена работа, нещо, което трябва да ти покажа или на което да те науча. Затова ти изпращах песните.

— Предвещаващите песни?

— Точно те. Доста работа ми отваряше, да знаеш, и сега, след като си тук, имам чувството, че никога повече няма да се разделим. — Лицето й помръкна. — Винаги съм се надявала, че ще те видя отново, но предполагах, че ще се наложи да чакам много по-дълго. Толкова съжалявам. Знам, че за теб сигурно е ужасно — да изоставиш баща си и Ама. И Лена.

Кимнах.

— Гадно е.

— Знам. Чувствах се по същия начин.

— Заради Макон ли?

Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.

Страните й поруменяха.

— Предполагам, че си го заслужавам. Но има някои неща, които една майка не може да обсъжда със седемнайсетгодишния си син.

— Съжалявам.

Тя стисна ръката ми.

— Ти беше човекът, когото не исках да изоставям. Ти беше на първо място. Най-много се тревожех, че оставям теб. Теб и баща ти. За щастие, баща ти в момента е под грижите на чародейците. Лена и Макон са го обвили със силите си, а Ама също използва уменията си. Мичъл си няма представа какво е станало с теб.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Ама му е казала, че си в Савана, при леля си, и той й вярва. — Усмивката й изчезна и мама се загледа покрай мен в сенките.

Знаех, че се тревожи за баща ми въпреки заклинанията, под които той се намираше. Внезапното ми напускане на Гатлин навярно я бе наранило също колкото и мен — да стои