Читаем онлайн «Смъртоносен танц» 2 cтраница

от притока на сила. Кръвта се оттече от блестящата му кожа.

Дюмар остана в стола си, но също кървеше от разрез подобен на моя. Избърса кръвта настрани все още усмихвайки се.

— Оръжието няма да е необходимо — каза той.

— Злоупотребявате с моето гостоприемство — каза Жан-Клод. Гласът му беше примесен със съскащо ехо.

— Нямам извинение за това — каза Сабин. — Но не исках да го направя. Използвам прекалено много от силата си, само за да не губя самоконтрола си.

Преместих се от стената с все още насочен пистолет. Исках да видя лицето на Жан-Клод. Трябваше да видя колко лошо е наранен. Леко заобиколих бюрото, докато успях да го видя с ъгълчето на окото си. Лицето му беше недокоснато, безупречно и сияеше като перла. Той повдигна ръката си, една тънка струйка кръв все още се стичаше по нея.

— Това не беше случайно.

— Покажи се на светлината, приятелю — каза Дюмар — Трябва да им покажеш, иначе няма да те разберат.

— Не искам да бъда видян.

— Поставяте на изпитание търпението ми — каза Жан-Клод.

— Моето също — добавих аз. Налагаше се или да застрелям Сабин или скоро да наведа оръжието надолу. Дори при насочване на оръжието с две ръце не може да се стои така твърде дълго време. Ръцете ти започват да потреперват съвсем скоро.

Сабин се плъзна към бюрото. Черният плащ се отъркваше в краката му като локва от мрак. Всички вампири са грациозни, но този беше нелеп. Осъзнах, че изобщо не е пристъпвал. Той левитираше в тъмната мантия. Силата му се стече по кожата ми като ледена вода. Ръцете ми внезапно станаха отново стабилни. Нищо не изостря така нервите ти така, както няколкостотин годишен вампир.

Сабин спря до далечния край на бюрото. Той изразходваше силите си само като се движеше, само като беше тук, сякаш също като акула, щеше да умре, ако спре да се движи.

Жан-Клод се плъзна покрай мен. Силата му танцуваше по цялото ми тяло, изправяше косъмчетата по врата ми и караше кожата ми да се изопва. Той спря почти докосвайки другия вампир.

— Какво се е случило с теб, Сабин?

Сабин стоеше на границата на светлината. Лампата трябваше да осветява качулката му, но не успяваше. Вътрешността на качулката оставаше гладка, черна и празна като пещера. Неговият глас излизаше от тази празнота. Накара ме да подскоча.

— Любовта, Жан-Клод, любовта ми причини това. Моята любима се превърна в моя съвест. Тя казваше, че е грешно да се храним с хора. Че и ние сме били хора преди. От любов към нея аз опитах да пия студена кръв, опитах животинска кръв. Но това не беше достатъчно да ме поддържа.

Втренчих се в тази тъмнина. Продължих да се прицелвам с пистолета, но започвах да се чувствам глупаво. Сабин не изглеждаше притеснен от него, което беше изнервящо. Може би не му пукаше. Това също беше изнервящо.

— Тя те е уговорила да станеш вегетарианец. Супер — казах аз — Ти изглежда си достатъчно силен и така.

Той се засмя и заедно със смеха му, сенките в качулката му бавно се раздвижиха, като повдигаща се завеса. Той ги събра обратно с едно бързо движение.

Не се разпищях, но ахнах и отстъпих крачка назад. Не можах да се овладея. Щом осъзнах какво съм направила, спрях и се принудих да направя обратно тази крачка, срещайки очите му. Никакво отстъпване.

Косата му беше гъста, права и златиста, падаща като блестяща завеса на раменете му. Но кожата му… кожата по половината му лице беше изгнила. Там изглеждаше като късна форма на проказа, дори по-лошо. Плътта беше гноясала, гангренясала и смърдеше до небесата. Другата половина от лицето му беше все още красиво. Такъв тип лице, с каквото средновековните художници са изобразявали херувимите, златисто и перфектно. Едното кристално синьо око се клатушкаше в своята кръгла орбита, сякаш всеки момент щеше да се разлее по бузата му. Другото беше спокойно и наблюдаваше лицето ми.

— Можеш да прибереш пистолета, ma petite. Било е инцидент в крайна сметка — каза Жан-Клод.

Наведох Браунинга, но не го прибрах. Струваше ми много усилия, да проговоря спокойно.

— Това ти се е случило, защото си спрял да се храниш с човешка кръв?

— Така смятаме — отговори Дюмар.

Вниманието ми се разкъсваше между опустошеното лице на Сабин и поглеждането назад към Доминик.

— Смятате, че мога да му помогна да се излекува от това? — не можех да скрия недоверието в гласа си.

— Чухме за вашата слава в Европа.

Повдигнах веждите си.

— Няма нужда да скромничите, госпожице Блейк. Измежду тези от нас, които се интересуват от подобни неща, вие сте си спечелили определена известност.

Известност, не репутация. Хъм.

— Прибери пистолета, ma petite. Сабин вече направи — как да го нарека — показно на уменията си за тази вечер. Така ли е, Сабин?

— Страхувам се, че да. Всичко изглежда толкова зле сега.

Прибрах пистолета в кобура и разтърсих главата си.

— Честно, нямам ни най-малка идея как мога да ти помогна.

— Ако знаеш как, би ли ми помогнала? — попита Сабин.

Погледнах го и кимнах.

— Да.

— Дори