Читаем онлайн «Ловецът на хвърчила» 2 cтраница

заставаше на прага и казваше:

— Хайде, върви си. Сега е време за възрастните. Защо не идеш да почетеш някоя книжка?

Затваряше вратата и ме оставяше да се питам защо според него времето винаги бе за възрастните. Сядах до вратата, притиснал колене до гърдите си. Понякога оставах така цял час, понякога два и ги слушах как се смеят и бъбрят.

Във всекидневната на долния етаж имаше извита стена с шкафове, изработени по поръчка. Вътре бяха подредени семейни снимки в рамки: стара пожълтяла фотография на дядо ми и Надир шах, правена през 1931 г., две години преди убийството на краля; с пушки през рамо и високи ботуши, двамата стоят над убит елен. Имаше и сватбена снимка на родителите ми, на която баба изглежда поразително елегантен с черния си костюм, а майка ми е същинска принцеса в бяло. На друга баба и неговият най-добър приятел и съдружник Рахим хан са застанали пред нашата къща, без да се усмихват — на тази снимка съм още бебе, баба ме държи и изглежда мрачен и уморен. Аз съм в неговите обятия, но пръстчетата ми стискат кутрето на Рахим хан.

Извитата стена продължаваше към трапезарията, в центъра на която имаше махагонова маса, където спокойно можеха да се настанят трийсет гости, а поради татковата слабост към разточителни угощения това ставаше почти всяка седмица. В другия края на трапезарията имаше мраморна камина, в която през зимата винаги грееха оранжеви пламъци.

Остъклена плъзгаща се врата водеше към полукръглата тераса с изглед към осемте декара заден двор и редиците черешови дървета. Покрай източната стена баба и Али бяха засадили малка зеленчукова градина: домати, джоджен, чушки и един ред царевица, която така и не се прихвана. Двамата с Хасан я наричахме „Стената на болната царевица“.

В южния край на градината, под сянката на една мушмула, беше скромната кирпичена постройка за слугите, където живееха Хасан и баща му.

Там, в тази къщурка, се бе родил Хасан през зимата на 1964-та, само една година, след като моята майка починала при раждането ми.

За осемнайсетте си години живот в голямата къща посетих дома на Хасан и Али само няколко пъти. Когато слънцето залезеше зад хълмовете и игрите ни приключеха, двамата с Хасан се разделяхме. Аз поемах към розовите храсти пред къщата на баба, Хасан към кирпичената постройка, където беше роден и израсъл. Помня, че къщурката беше скромна, чиста, осветена от две мъждиви газени лампи. От двете страни на стаята имаше по един сламеник, а между тях протъркан килим с разръфани краища, трикрако столче и дървена маса в ъгъла, на която Хасан рисуваше. Стените бяха голи, ако не се броеше един самотен килим, върху който с мъниста бяха извезани думите Аллах-ул-акбар — Аллах е най-велик. Баба го бе купил на Али при едно от пътуванията си до Машхад.

Именно в тази къщурка майката на Хасан, Санобар го бе родила в един студен зимен ден през 1964 г. Моята майка беше умряла от кръвоизлив при раждането, а Хасан бе загубил своята по-малко от седмица след проявата си на бял свят. Отнела му я бе участ, която афганистанците смятат за по-страшна от смъртта — тя избягала с трупа странстващи певци и танцьори.

Хасан никога не говореше за майка си, сякаш тя изобщо не бе съществувала. Често се чудех дали си мисли за нея, дали се пита как изглежда, къде е сега. Чудех се дали копнее да я срещне. Страдаше ли за нея, както аз страдах за майката, която никога не бях виждал? Един ден бяхме тръгнали от бащиния ми дом към кино „Зайнаб“ да гледаме някакъв нов ирански филм и хванахме прекия път през казармата край училището „Истиклял“ — „Независимост“.

Баба ни забраняваше да минаваме оттам, но по онова време той беше в Пакистан при Рахим хан. Прескочихме оградата на казармата, прегазихме малкия поток и излязохме на открития плац, където събираха прах няколко изоставени стари танка. Седнали на сянка, група войници пушеха и играеха карти. Един от тях ни видя, сръчка с лакът съседа си и подвикна на Хасан:

— Хей, ти! Познавам те.

За пръв път го виждахме. Беше набит, с бръсната глава и черна набола брада. Злорадата му усмивка ме изплаши.

— Върви и не му обръщай внимание — прошепнах аз на Хасан.

— Ти! Хазарина! Гледай ме, като ти говоря! — кресна войникът. Подаде цигарата на съседа си и направи кръгче с палец и показалец. После раздвижи в него средния пръст на другата си ръка. Навън-навътре, навън-навътре. — Знаеш ли, че познавах майка ти? Много добре я познавах. Опънах я отзад край оная рекичка.

Войниците се разсмяха. Един от тях изписка подигравателно. Казах на Хасан да върви, да не спира.

— Каква тясна и сладка путчица имаше! — провикна се войникът ухилен и взе да се здрависва с другите.

По-късно в тъмното, след като филмът започна, чух как Хасан хълца задавено. По бузите му се стичаха сълзи. Пресегнах се, прегърнах го през рамо и го притеглих към мен. Той отпусна глава на рамото ми.

— Припознал се е — прошепнах аз.

Казваха, че никой не се изненадал, когато Санобар избягала от мъжа си. Дори напротив, хората вдигали вежди, когато Али, който знаел