Читаем онлайн «Ловецът на хвърчила» 3 cтраница

Корана наизуст, се оженил за Санобар, с деветнайсет години по-млада от него — вярно, красива, но покварена жена, която не след дълго още веднъж оправдала лошата си слава. Също като Али, тя произхождала от семейство на етнически хазари и мюсюлмани шиити. Освен това му била първа братовчедка и следователно най-подходяща за негова съпруга. Но извън тези прилики Али и Санобар нямали почти нищо общо, най-малко по външност. Докато според слуховете дяволитото лице и блестящите зелени очи на Санобар били изкусили безброй мъже, то Али страдаше от вродена парализа на долните лицеви мускули, поради което не можеше да се усмихва и лицето му вечно изглеждаше мрачно. Странно беше да гледаш каменната му физиономия, когато бе щастлив или тъжен, защото само полегатите му кафяви очи искряха с усмивка или се замъгляваха от скръб. Казват, че очите са прозорците на душата. Това важеше с особена сила за Али, който можеше да разкрива чувствата си само през тях.

Чувал съм, че кръшната походка и полюшващите се бедра на Санобар разпалвали у мъжете греховни блянове. А прекараният детски паралич бе оставил Али с изкривен, атрофирал десен крак — просто кост, покрита със смугла кожа, без почти никакъв мускул. Помня как един ден, когато бях на осем години, Али ме заведе на пазара да купим наан. Вървях след него, тананиках си и се мъчех да имитирам походката му. Гледах го как замята сакатия си крак в широка дъга и как тялото му силно се накланя надясно всеки път, когато стъпваше на него. Струваше ми се истинско чудо, че не пада. Когато опитах да повторя движенията му, едва не се катурнах в канавката. Разкикотих се. Али се обърна и видя, че го имитирам. Не каза нищо. Нито тогава, нито после. Просто продължи да върви.

Лицето и походката на Али плашеха малките деца в квартала. Но истинските му неприятности идваха от по-големите хлапета. Видеха ли го да куцука, те го сподиряха и му се подиграваха. Някои бяха свикнали да го наричат Бабалу, тоест Торбалан. „Хей, Бабалу, кого изяде днес — провикваха се те с дружен смях. — Кого изяде, Бабалу?“

Наричаха го още „Сплеснат нос“ заради характерните монголоидни черти на хазарите. Дълги години знаех за хазарите само, че са потомци на могулите и че малко приличат на китайци. Учебниците почти не ги споменаваха, а за прадедите им намекваха мимоходом. Но веднъж, докато бях в кабинета на баба и се ровех из нещата му, открих една от старите исторически книги на майка ми. Беше написана от иранец на име Хорами. Издухах праха от нея, вечерта тайно я взех в леглото си и с удивление открих цяла глава за историята на хазарите. Цяла глава, посветена на народа на Хасан! В нея прочетох, че моите прадеди, пущуните, преследвали и потискали хазарите. Пишеше, че през деветнайсети век хазарите се вдигнали на въстание, но пущуните „го потушили с неописуема жестокост“. Моят народ убивал хазари, прогонвал ги от земите им, изгарял техните домове и продавал жените им в робство. Като една от причините за потисничеството се посочваше, че пущуните били мюсюлмани сунити, а хазарите — шиити. Пишеше още много неща, които не знаех и за които учителите не споменаваха. Не ги споменаваше и баба. Но имаше и неща, които знаех, например че хората наричат хазарите мишкоеди със сплеснати носове, товарни добичета. Бях чувал някои деца от квартала да крещят тия обидни имена на Хасан.

Следващата седмица, когато часовете свършиха, показах книгата на учителя си и му посочих главата за хазарите. Той прелисти няколко страници, изсмя се презрително и ми я върна.

— Е, в това шиитите много ги бива — каза той, докато си събираше нещата. — Да се представят за мъченици.

При думата „шиити“ сбръчка нос, сякаш говореше за някаква болест.

Въпреки роднинството и общия етнически произход с Али, Санобар не отстъпвала по жестокост на децата от квартала. Чувал съм, че не криела отвращението си от неговата външност.

— Това съпруг ли е? — подхвърляла злъчно тя. — Дърто магаре да вземеш, ще го бива повече.

В крайна сметка хората зашушукали, че бракът е някаква уговорка между Али и чичо му, бащата на Санобар. Подозирали, че Али се е оженил за братовчедка си, за да изчисти донякъде опетненото име на своя чичо, макар че бил останал сирак още на пет години и нямал нито имоти, нито наследство.

Али никога не се опитваше да отмъсти на мъчителите си, отчасти навярно защото не можеше да ги догони, влачейки сакатия си крак. Но главно защото беше имунизиран срещу обидите им; той бе открил противоотровата още в мига, когато Санобар родила Хасан. Всичко станало неусетно. Без акушери, анестезиолози и сложна апаратура. Просто Санобар лежала на голия сламеник, а Али и една баба били при нея да й помагат. Всъщност не й трябвало много помощ, защото дори при раждането си Хасан останал верен на своя характер — беше неспособен да причини болка на когото и да било. Няколко стона, два-три напъна, и Хасан изскочил на бял свят. Изскочил с усмивка.

Бъбривата баба разказала на съседската слугиня, а тя пък разгласила навред, че Санобар