Стивън КингЖената в стаята
1
Въпросът е дали може да го направи.
Не знае. Известно му е, че понякога тя ги дъвче, като се мръщи от горчивия им вкус; от устата й излиза звук, напомнящ разцепващи се пръчки на захарни петлета. Но тези таблетки са различни… това са желатинови капсули, върху опаковката им е написано: „ДАРВОН КОМПЛЕКС“. Той ги откри в аптечката й, изсипа ги в шепата си и замислено ги огледа. От тях й предписваше лекарят, преди да се наложи да я върнат в болницата. Очевидно й помагаха да подрямва нощем. Аптечката е претъпкана с лекарства, прегледно подредени като лековете на някой лекар — шарлатанин. СВЕЩИЧКИ ПРОТИВ ЗАПЕК. Никога през живота си не ги е използвал, прилошава му при мисълта да пъхне в ануса си парафиновата свещичка, която ще се разтопи от топлината на тялото му. Човек, който пъха свещички в ануса си, е напълно лишен от достойнство. МАГНЕЗИЕВ КАРБОНАТ. АНАЦИН. ОБЕЗБОЛЯВАЩО СРЕДСТВО ПРОТИВ РЕВМАТИЗЪМ. ПЕПТОБИСМОЛ. И много други. Чрез лекарствата можеш да проследиш развитието на болестта й.
Но тези таблетки са различни. Приличат на обикновения дарвон само по това, че са сивкави желатинови капсули, ала са по-големи; покойният му баща наричаше подобни таблетки „конска доза“. Върху опаковката е написано: „АСП. 350 гр., ДАРВОН 100 гр.“. Ще успее ли тя да ги сдъвче, дори да й ги даде? Ще успее ли? В къщата все още има живот: хладилникът се включва и изключва; котелът на парното бумти в мазето; на всеки кръгъл час кукувичката гневно изскача от часовника. Навярно след смъртта й с Кевин ще си поделят домакинските уреди. Свършено е, тя си е отишла. Цялата къща го подсказва.
(обратно)
2
Тя е в Централната мейнска болница, стая 312. Постъпи там когато болките й станаха толкова силни, че не можеше да стане, за да си направи кафе. Понякога, когато той отиваше на свиждане, майка му несъзнателно проплакваше.
Докато се изкачва, асансьорът страховито поскърцва. Мъжът чете бележката, прикрепена на стената на кабината, която удостоверява, че асансьорът е технически изправен (независимо от скърцането). Майка му е в болницата почти три седмици, а днес са й направили операция, наречена „коротомия“.
Не е сигурен как се пише тази дума, но звучи така. Лекарят обясни, че „коротомията“ се състои във вкарване на игла във врата, а от там — в мозъка — все едно да вкараш игла в портокал и да извадиш семка, Когато иглата достигне центъра на болката, мозъкът изпраща сигнал към върха й и болката изчезва. Все едно, че изваждаш щепсел от контакта. Тогава ракът в стомахът на майка му ще престане да й създава неприятности.
Мисълта за тази операция го кара да се чувства още по-зле, отколкото мисълта за свещичките, разтопяващи се в ануса му. Някога беше чел книга от Майкъл Крайтън, озаглавена „Човекът терминал“, в която се описваше как поставят електрически кабели в главата на хората. Според Крайтън това е особено болезнено — не е трудно човек да му повярва.
Вратата на асансьора се отваря на третия етаж и той излиза в коридора. Намира се в старото крило на болницата, тук мирише на дървени стърготини, с които поръсват нечистотиите по селските панаири. Оставил е таблетките в жабката на колата. Не е пил никакъв алкохол преди свиждането.
Стените са боядисани в два цвята; кафяв в основата, а отгоре — бял. Мъжът си казва, че единствената по-потискаща комбинация от цветове е розово и черно. Болнични коридори, напомнящи огромни шоколади. Мисълта го кара да се усмихне и едновременно да потръпне от отвращение.
Двата коридора се съединяват под формата на буква „Т“ пред асансьора. Тук има чешмичка, пред която той винаги спира, за да отложи с няколко секунди влизането в стая 312. Наоколо са оставени различни болнични приспособления, които напомнят странни играчки на детска площадка. Никелирана количка с гумени колелца, с която карат пациентите в операционната. Има и някакъв кръгъл предмет, чиято функция му е неизвестна. Прилича на колелата, които поставят в клетките на катеричките. Наблизо стърчи стойка за системи, от която висят две бутилки, напомнящи женски гърди от картина на Салвадор Дали. В дъното на единия коридор се намира стаята на сестрите, откъдето се разнася смях и аромат на кафе.
Той отпива няколко глътки вода и бавно тръгва към стая 312. Страхува се от гледката, която го очаква там и се надява, че майка му спи. Решава, че няма да я буди.
Над вратата на всяка стая има лампичка. Когато пациентът натисне бутона за повикване, тя светва в червено. По коридора бавно се разхождат пациенти, наметнали евтини халати над болничното си облекло. Халатите са на сини и бели райета, с кръгли яки. Болничното облекло е наречено „джони“. Мъжете изглеждат абсурдно в него, защото „джонитата“ представляват ризи или комбинезони, дълги до колената и с цепки отзад. Мъжкото съсловие неизменно носи чехли от изкуствена кожа, а жените предпочитат терлици с помпони от вълна. И майка му има такива.
Пациентите му напомнят един филм на ужасите, наречен „Нощта на