Читаем онлайн «ФОР»

Вероника Рот ФОР

На моите мъдри и храбри читатели

книга от поредицата Дивeргенти

УВОД

Отначало започнах да пиша „Дивергенти“ от гледна точка на Тобиас Итън, момче от Аскетите, намиращо се в особено обтегнати отношения с баща си, което копнее да се освободи от кастата си. След трийсет страници се оказах в задънена улица, защото героят ми не беше особено подходящ за нещата, които исках да разкажа. Четири години по-късно, когато започнах тази история отначало, намерих правилния персонаж, който да я подхване – този път момиче от Аскетите, което иска да открие какво е в действителност. Но Тобиас така и не изчезна – той се появи като Фор, инструктор, приятел, гадже, равноправен на Трис герой. Той винаги е бил личност, която съм искала да изследвам по-дълбоко заради начина, по който оживява пред мен всеки път, когато се докосна до него. Има нещо много силно в способността му да преодолява бедите и даже, в някои случаи, да процъфтява в тях.

Действието в първите три истории – „Трансферът“, „Послушникът“ и „Синът“, се развива, докато Тобиас извървява пътя си от Аскетите към Безстрашните и придобива своята сила – преди изобщо да срещне Трис. В последния разказ – „Предателят“, който хронологично се пада в средата на „Дивергенти“, – той се запознава с нея. Много исках да включа този момент там, но, за съжаление, нарушаваше ритъма на действието. Затова ще го откриете в тази книга.

Поредицата „Дивергенти“ следва живота на Трис от момента, в който тя поема контрола над него и над идентичността си – тук можем да проследим как Фор прави същото. А останалото, както казват, е история.

–Вероника Рот

ТРАНСФЕРЪТ

Излизам от симулацията с вик. Устната ми пари и когато отмествам ръка от нея, по пръстите ми има кръв. Явно съм я прехапал по време на теста.

Безстрашната, която провежда теста ми за установяване на наклонностите – беше се представила като Тори, – ме поглежда странно, приглажда черната си коса назад и я връзва на кок. Ръцете ù са изрисувани с мастилени пламъци, лъчи светлина и ястребови криле.

– Докато се намираше в симулацията, осъзнаваше ли, че тя не е истинска? – пита ме Тори, след като изключва машината. Звучи небрежно, но е престорена небрежност, изработена с години практика. Разпознавам я, когато я видя. Винаги.

Внезапно ясно усещам пулса си. Точно това ми каза баща ми, че ще се случи. Обясни ми, че ще ме попитат дали по време на симулацията съм бил наясно, че съм в такава, инструктира ме и какво да им отговоря.

– Не – казвам. – Ако бях, мислите ли, че щях да си сдъвча устната?

Тори ме изучава няколко секунди, прехапва устни, а после изрича:

– Поздравления. Резултатът ти е образцов Аскет.

Кимвам, но усещам думата „Аскет“ като примка, затягаща се около гърлото ми.

– Не си ли доволен? – пита ме тя.

– Членовете на кастата ми ще бъдат.

– Не те питах за тях, а за теб. – Краищата на очите и устните на Тори се извиват надолу като натежали. Сякаш е тъжна за нещо. – В тази стая си в безопасност. Можеш да кажеш всичко, което искаш.

Още когато дойдох на училище тази сутрин, знаех какъв избор трябва да направя на теста за наклонностите си и какъв ще е резултатът от него. Избрах храната пред оръжието. Хвърлих се на пътя на кучето, за да спася малкото момиченце. Знаех, че след като направя този избор, тестът ще приключи и аз ще получа резултат Аскет. И не знам дали нямаше да избера други неща, ако баща ми не ме беше подготвил, ако не беше контролирал от разстояние всяка част от този тест. Така че какво бях очаквал? Каква каста бях искал?

Която и да е. Всяка друга, само не Аскетите.

– Доволен съм – заявявам решително. Не ме интересува какво твърди тя... в тази стая не съм в безопасност. Няма безопасни стаи, няма безопасни истини, няма безопасни за изричане тайни.

Все още усещам как зъбите на кучето се впиват в рамото ми, как разкъсват кожата ми. Кимвам на Тори и се отправям към вратата, но точно преди да изляза, ръката ù ме хваща за лакътя.

– Ти си този, който ще трябва да живее с избора си – казва ми тя. – Всеки друг ще го преживее и ще продължи нататък, независимо какво решиш. Но не и ти.

Отварям вратата и излизам навън.

+ + +

Връщам се в столовата и сядам на масата на Аскетите, сред хората, които едва ме познават. Баща ми не ми разрешава да идвам на повечето събирания на общността. Твърди, че ще причиня разрив и ще направя нещо, което да накърни репутацията му. Все ми е едно. По-щастлив съм в стаята си в тихата къща, отколкото обграден от почтителни и извиняващи се Аскети.

Последствието от постоянното ми отсъствие обаче е, че другите Аскети са предпазливи спрямо мен, смятат, че нещо не ми е наред, че съм болен или пък безсмъртен, или просто странен. Дори тези, които ми кимат за поздрав, избягват очите ми.

Сядам, обхващам с ръце коленете си и докато другите