Роджър Зелазни
Да умреш в Италбар
Глава 1
В нощта, избрана още преди месеци, Малакар Майлс мина под лампата, която беше повредил през деня, и прекоси улица номер седем.
И трите луни на Бланчен още не бяха изгрели. Небето бе леко заоблачено, а няколкото видими звезди — малки и мъждукащи.
Майлс огледа улицата, вдиша глътка от пречистващия дробовете газ и тръгна. Беше облечен в черна дреха с джобове, закопчана отпред със статично поле. Докато пресичаше, провери дали има лесен достъп до страничните джобове. Тъй като беше боядисал цялото си тяло в черно преди три дни, бе почти невидим, както се движеше в сенките.
На върха на сградата срещу улица номер седем седеше Шинд, топка козина с размери шестдесет сантиметра, неподвижна и немигаща.
Преди да тръгне към служебен вход четири, Майлс намери трите ключови точки върху стената от дурилид и дезактивира алармените им системи, без да прекъсне веригата. Отварянето на вратата на вход четири му отне малко повече време, но след още петнадесет минути вече бе в сградата. Мракът беше пълен.
Майлс си сложи ръкавици, запали специалното си фенерче и тръгна. Минаваше по пътеките между еднакви контейнери с машини. През последните месеци бе тренирал разглобяването и сглобяването на съответните части на точно този тип машини.
— Един пазач човек лишава пред сградата.
— Благодаря, Шинд.
След известно време:
— Завива по улицата, по която вие минахте.
— Кажи ми, ако направи нещо необичайно.
— Той просто върви, осветява с фенерче тъмните места.
— Кажи ми, ако спре на някое от местата, където аз спирах, преди да вляза.
— Отмина първото.
— Добре.
— Отмина второто.
— Чудесно.
Малакар отвори един контейнер и извади елемент с размерите на два юмрука.
— Спря до входа. Проверява вратата.
Майлс започна да инсталира подобен на вид елемент, който беше донесъл със себе си, и спираше само за да вдиша от аерозола.
— Сега се отдалечава.
— Хубаво.
Приключил с инсталирането, той постави на място капака на контейнера.
— Съобщи ми, когато изчезне от погледа ти.
— Добре.
Той се върна до служебен вход четири.
— Отиде си.
Тогава Малакар Майлс излезе, като спираше само на ключовите места, за да отстрани всички следи от посещението си.
След три преки застана на едно кръстовище и се огледа във всички посоки. Внезапен червен блясък в небето сигнализира за пристигането на още един транспортен кораб. Не можеше да продължи повече.
Бланчен не бе обикновен свят. Докато Майлс оставаше в границите на комплекса от дванадесет на дванадесет пресечки и не задействаше случайно алармата на някоя от дурилидовите сгради без прозорци, опасността да бъде открит беше сравнително малка. Но във всеки комплекс имаше няколко живи пазачи, а освен това патрули от роботи охраняваха по-голямата зона. Затова той се придържаше към сенките. Доколкото можеше, избягваше светлините на сградите, светлини, които насочваха ниските нощни полети и служеха за ориентир на пазачите.
Тъй като не забеляза нищо на кръстовището, влезе отново в комплекса и потърси мястото на срещата.
— Отдясно на Вас. Една пряка встрани и две пред вас. Механична кола. Завива. Върви надясно.
— Благодаря.
Тръгна надясно и взе да брои наум завоите, които прави.
— Колата вече отмина.
— Добре.
За да се скрие от един пазач, той се върна една пряка назад, зави, за да отиде на предишното си място, и продължи още три пресечки. Замръзна, когато чу шум на прелитаща кола.
— Къде е?
— Не мърдайте. Не могат да ви видят.
— Какво е това?
— Малък скимър. Идва бързо от север. Намали. Сега виси над улицата, където вие действахте.
— О, Господи!
— Спуска се.
Малакар погледна часовника на лявата си китка и потисна един стон. Опипа през дрехата издутините на различните оръжия, които носеше.
— Кацна.
Той чакаше.
След известно време:
— Двама мъже излязоха от колата. Изглежда, са единствените пътници. Един пазач идва да ги посрещне.
— Откъде дойде? Нали не от сградата?
— Не. От отсрещната улица. Сякаш ги очакваше. Сега говорят. Сега пазачът свива рамене.
Малакар усети биенето на сърцето си и опита да контролира дишането си, за да не поема прекалено много от необичайния въздух на Бланчен. Вдиша още от аерозола. Тръгна, когато два транспортни кораба прорязаха небето един след друг — единият на югоизток, другият на запад.
— Двамата мъже влизат в колата си.
— Ами пазачът?
— Той просто стои — гледа.
Преброи двадесет и три удара на сърцето си.
— Сега колата започва да се издига много бавно. Сега се носи към фасадата на сградата.
Макар нощта да бе хладна, Малакар усети, че високото му тъмно чело се изпотява. Изтри потта с показалеца си.
— Висят неподвижно. Сега правят нещо. Не мога да преценя какво. Твърде тъмно е… Това е! Светлина. Поправиха лампата, която вие повредихте. Сега отново се