Александра Маринина
Откраднатият сън
(книга 3 от "Настя Каменская")
Към българските читатели
Много ми е приятно, че книгите ми се превеждат в България и моите любими герои вече ще говорят и на български език. Искрено се надявам, че за вас ще бъде интересно да прочетете не само как и защо се извършват престъпления в Русия, но и за това как живеят сега хората в нашата страна, за какво мислят, мечтаят, на какво се надяват и от какво се страхуват.
Моите романи са за любовта, за ревността, за омразата, за отмъщението, за дружбата и предателството, за честта и безчестието, т.е. за това, което е близко и разбираемо за всеки човек, независимо в коя страна живее и на какъв език говори. Надявам се, че прочитът на моите книги ще ви достави поне малко удоволствие. И предварително ви благодаря, че ще ги прочетете.
Желая ви успехи, щастие и благополучие!
С уважение и любов:
Александра Маринина
(обратно)
Глава 1.
— Стоп, стоп! Спри! Засега нищо не струва.
Помощник-режисьорът Гриневич раздразнено плесна с ръце и се извърна към младата жена, която седеше до него.
— Виждаш ли? — жално каза той. — Тези хубавици не са в състояние да направят и най-простите неща. Понякога се отчайвам, имам чувството, че нищо няма да излезе от този спектакъл. Какъвто и образ да създават, всяка се старае за едно — всички да видят само нейните качества. Лариса!
Високо стройно момиче в тъмно трико дойде на авансцената и грациозно седна, като отпусна единия си крак и повдигна другия до гърдите си.
— Лариса, ти каква роля играеш? — строго подзе Гриневич. — Ти играеш помияр, а тя — плода на забранената любов между фокстериер и болонка. Ти трябва да бъдеш игрива, дружелюбна, гальовна, малко суетна. Но най-важното — трябва да си дребна. Дребна, разбираш ли? Тясна крачка, никакви широки жестове. А ти какво ми играеш? Руска хрътка? Разбира се, така ти е по-удобно да демонстрираш великолепната си фигура. Тук, драга моя, не е конкурс за красота, фигурата ти не е потрябвала на никого. Искам да видя малко помиярче, а не твоя вълнуващ бюст. Ясно?
Лариса слушаше навъсено помощник-режисьора и поклащаше изящното си краче.
— Добре де, като имам гърди, да ги отрежа ли сега, та да изиграя това куче? — рязко тръсна тя.
— Искаш ли да ти кажа какво трябва да направиш? — миролюбиво отговори Гриневич. — Престани да се любуваш на себе си, това е цялата тайна. Върви да работиш. Ира!
Лариса бавно стана и тръгна към дъното на сцената. Всичко, което си мислеше в този момент за помощник-режисьора Генадий Гриневич, беше изписано с огнени букви върху красивия й гръб, а препинателните знаци ясно се открояваха в предизвикателните движения на заобления ханш и изваяните рамене. Като цяло смисълът беше: на някои хора, не е нужно да казваме кои точно, им е много лесно да дават съвети да не се любуваме на себе си, след като самите те са малко по-красиви от маймуни.
Поредната жертва на критиката на Гриневич скочи от сцената и подпря гръб на нея.
— Какво, Гена, и аз ли не се справям? — огорчено попита тя.
— Ирочка, мила, в живота ти си много добро момиче. Безспорно това е качество, заради което всички ние те обичаме. Но ролята ти е една невероятно гадна кучка-доберман. И когато с кучешките си похвати ти си изясняваш отношенията с другите персонажи, чувстваш се неловко. През цялото време си оставаш Ирочка Федулова и се срамуваш от своята кучка, която се държи грубо и несправедливо. Жал ти е за всички, които тя обижда, и това прекалено много си личи. Скрий си характера, а? Излезеш ли на сцената, забрави каква си в живота, забрави всичко, на което са те учили мама и тате. В тази кучешка компания ти си тартор, най-силната си и укрепваш и поддържаш авторитета и властта си. Ти си мръсница от най-мръсните и да не си посмяла да се стесняваш от това. Не се опитвай да направиш героинята си по-добра от онази, която е описал авторът. Разбрахме ли се?
Ира мълчаливо се качи на сцената, а Гриневич пак се обърна към събеседничката си.
— Как мислиш, Анастасия, дали трябваше изобщо да се захващам с това? Още в театралния институт си мечтаех да направя спектакъл из живота на кучетата. Бях луд по тази идея, разболях се по нея. Най-сетне намерих автор, придумах го да напише пиеса, после едва ли не му целувах краката, за да я преработи, та да стане такава, каквато аз я исках. После врънках режисьора да се съгласи да поставим спектакъла. И накрая излиза, че младите актриси не могат да изиграят това, което ми трябва.
— Чак пък толкова ли не могат? — недоверчиво попита Анастасия Каменская, която внимателно бе наблюдавала актьорите от самото начало на репетицията. — Разбирам какво те безпокои, но човек не може да се научи на тези неща, те могат само да се разберат от собствен опит. Тук не би помогнал нито режисьор, нито педагог. Трябва да ги научиш да престанат да обичат себе си, своята външност, своята индивидуалност, но не забравяй, Геночка, че всъщност това е