Читаем онлайн «Долината на конете» 250 cтраница

живот.

В очите на Айла имаше сълзи. Той целуна двата клепача и я притисна към себе си, сякаш се боеше, че може да я изгуби.

Когато на следващата сутрин се събудиха, на земята имаше тънък слой сняг. Оставиха капака на палатката да падне отново и се заровиха в кожите за спане, но и двамата усетиха тъга.

— Мисля, че е време да тръгнем назад, Джондалар.

— Май си права — каза той, като гледаше как дъхът му вдига лека струйка пара. — Все още е рано. Няма да попаднем в лоша буря.

— Човек никога не знае, времето може да те изненада.

Накрая станаха и започнаха да вдигат бивака. Прашката на Айла повали един огромен пустинен гризач, който се появи от подземното си леговище с бързи подскоци на два крака. Тя го вдигна за опашката — почти двойно по-дълга от тялото му и го прехвърли на гърба си за кукоподобните задни лапи. В бивака бързо го одра и го набучи на шиш.

— Мъчно ми е, че се връщаме — рече Айла, докато Джондалар стъкмяваше огъня, — беше… голямо забавление. Просто да пътуваш, да спираш, където искаш. Да не се грижиш да донесеш нещо у дома. Да правиш бивак по пладне, защото си поискал да поплуваш или да имаш Удоволствия. Радвам се, че се сети за това.

— На мен също ми е мъчно, че свърши, Айла. Беше хубаво пътуване.

Той стана за още дърва и тръгна надолу към реката. Айла тръгна с него да му помогне. Заобиколиха един завой и попаднаха на купчина изгнил плавей. Изведнъж Айла чу някакъв звук. Тя погледна нагоре и протегна ръка към Джондалар.

— Хей-ооо! — извика нечий глас.

Към тях вървяха малка група хора и махаха с ръце. Айла се присламчи към Джондалар, ръката му я обгърна успокояващо.

— Всичко е наред, Айла. Това са Мамутои. Казвал ли съм ти, че те сами се наричат ловци на мамути? Мислят, че и ние сме Мамутои — каза Джондалар.

Когато групичката наближи, Айла се обърна към Джондалар, а на лицето и се изписа изненада и учудване.

— Тези хора, Джондалар… те се усмихват — рече тя. — На мен ми се усмихват.

(обратно)