Читаем онлайн «Каменните убежища» 2 cтраница

другите, Фолара? Майка добре ли е? А Уиламар?

— И двамата са добре. Майка ни поизплаши преди няколко години. Но зеландони направи специална магия и тя оздравя. Ела да видиш сам. — Момичето го хвана за ръката и го поведе нагоре по пътеката.

Джондалар се обърна и помаха на Айла. Искаше да й каже, че скоро ще се върне. Не желаеше да я оставя сама с животните, но трябваше да види майка си, за да се убеди, че е добре. Този страх у хората го тревожеше — трябваше да поговори с тях за животните. Двамата с Айла отдавна бяха разбрали колко странно и плашещо за другите хора бе да видят животни, които не бягат от тях.

Хората познаваха животните. Всички народи, които бяха срещали по време тяхното пътешествие, ловуваха. Повечето от тях почитаха животинските духове по един или друг начин. Наблюдаваха животните внимателно от незапомнени времена. Хората познаваха средата, която обитаваха, и храната, която ядяха, сезонните миграции и придвижвания, периодите на раждане и разгонване. Но никой никога не се беше опитвал да докосне като приятел някое живо животно. Никой не се беше опитвал да сложи поводи на врата на някое животно и да го поведе. Никой не се беше опитвал да опитоми четириногите твари и едва ли някой изобщо си представяше, че това е възможно.

Обитателите на пещерата бяха много радостни, че виждат отново човек от тяхното племе, завърнал се от дълго пътешествие. Особено от такова, от каквото малцина се завръщаха. Но питомните животни бяха нещо толкова непознато, че бе напълно логично първата реакция на хората да е страх. Това бе толкова странно, толкова необяснимо, толкова далеч от техния жизнен опит и представи, че го възприемаха като нещо неестествено. И то не просто неестествено, а направо свръхестествено. Единственото, което задържаше повечето от тях да не побягнат и да се скрият или пък да не се опитат да убият вдъхващите страх животни, беше присъствието на Джондалар. Той бе пристигнал заедно с тези твари, ала ето, че сега заедно със сестра си изкачваше пътеката, водеща началото си от Горската река, и поне за момента изглеждаше съвсем нормално под ярките слънчеви лъчи.

Фолара беше демонстрирала завидна храброст, като се втурна така импулсивно към него, ала тя беше млада, а всички млади са безстрашни. Девойката бе толкова щастлива да види отново брат си, че не можеше да чака. Джондалар никога нямаше да я нарани, а и не се боеше от животните.

Айла гледаше от подножието на склона как хората се скупчват около Джондалар и го приветстват с усмивки, прегръдки, целувки, потупвания, ръкостискания и с много думи. Тя забеляза една изключително пълна жена, някакъв мъж с кестенява коса, когото Джондалар прегърна, и една по-възрастна жена, която спътникът й топло поздрави, обвивайки ръка около нея. „Сигурно е майка му“ — каза си тя и се запита какво ли ще си помисли жената за нея.

Тези хора бяха неговото семейство, неговият род, приятелите, с които бе израснал. Докато тя беше чужденка — една неприятна чужденка, която беше домъкнала тези диви животни със себе си и която знаеше неведоми пътища и дръзки идеи. Дали ще я приемат? Ами ако не я приемат? Не може да се върне, нейният народ вече повече от година пътуваше на изток. Джондалар й беше обещал да тръгне с нея, ако тя иска или е принудена да го направи, но това бе преди да се види с народа си, преди да бъде посрещнат толкова радушно. Как ли се чувстваше сега?

Почувства как нещо я побутва по гърба и погали Уини, благодарна на приятелката си, че не е сама. Докато живееше в долината, след като напусна Клана, за един доста дълъг период от време конят беше единствената й компания. Не забеляза, че въжето на кобилата се е разхлабило, но в същото време поотпусна поводите на Рейсър. Кобилата и нейната рожба обикновено се отнасяха приятелски един към друг, ала когато тя се разгонеше, нещата се променяха.

Още хора — откъде ли се взимаха толкова много — гледаха към нея. Джондалар разговаряше с мъжа с кестенявата коса. Той й помаха и се усмихна. Когато тръгна отново надолу, младата жена, мъжът и някои други го последваха. Айла си пое дълбоко дъх и зачака.

Щом я доближиха, вълкът заръмжа по-силно. Тя се протегна, за да го придърпа по-близо до себе си.

— Всичко е наред, Вълчо. Това е родът на Джондалар — каза. Спокойното й докосване беше сигнал за него да престане да ръмжи и да изглежда опасен. Трудно беше, докато го научи, ала си струваше — особено сега. Де да можеше някой да докосне и нея, за да я успокои.

Хората с Джондалар се спряха малко по-назад. Те се опитваха да не показват безпокойството си и да не гледат към животните, които така открито се взираха в тях. Дори останаха на местата си, макар че към тях се приближаваха непознати хора. Джондалар пристъпи напред и застана между тях.

— Мисля, че трябва да започнем с представянето, Джохаран — изрече и погледна към мъжа с кестенявата коса.

Когато Айла пусна поводите, за да се ръкува с две ръце, конете отстъпиха назад, но вълкът не мръдна. Тя забеляза страх в очите на