Читаем онлайн «Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг» 2 cтраница

са всички ключове? — пита момчето.

— Какви ключове? — пита дядо.

Погледът на стария мъж изглежда странно стъклен. Той почуква объркано слепоочията си. Момчето отваря уста, за да каже нещо, но щом го вижда, се спира. Мълчи и прави това, което дядо му го е научил да прави, когато се изгуби: оглежда околностите и търси следи и ориентири. Пейката е обградена от дървета — дядо ги обича, защото на тях не им пука какво мислят хората. Птичи силуети литват от клоните, разпръскват се по небосвода и се отпускат уверено, носени от ветровете. Дракон, зелен и сънен, прекосява площада. В един ъгъл пък спи пингвин, върху чийто корем има малки отпечатъци от длани с цвят на шоколад. До него седи пухкав бухал само с едно око. Ноа си ги спомня, едно време бяха негови. Дядо му подари дракона, когато Ноа беше още бебе, защото баба каза, че не било уместно да се дават плюшени дракони на новородени, а дядо отвърна, че не искал да има уместен внук.

По площада вървят хора, но фигурите им са размазани. Щом момчето опитва да се съсредоточи върху чертите им, те се изплъзват от погледа му като слънчеви лъчи между щори. Един от тях спира и махва на дядо. Дядо отвръща на поздрава и опитва да изглежда уверено.

— Кой е това? — пита момчето.

— Това е… аз… не си спомням, Ноаноа. Беше отдавна… струва ми се… Той млъква, поколебава се, търси нещо в джобовете си.

— Днес не ми даде карта и компас, нищо, на което да разчитам. Не знам как да открия пътя към вкъщи — прошепва Ноа.

— Боя се, че тези неща няма да са ни от полза тук, Ноаноа.

— Къде сме, дядо?

Дядо заплаква, тихо и без сълзи, така че внукът му да не разбере.

— Трудно е да се обясни, Ноаноа. Много, много трудно е да се обясни.

* * *

Момичето стои пред него и мирише на зюмбюли, все едно никога не е била другаде. Косата ѝ е остаряла, но вятърът в нея е нов, а той още си спомня какво е да се влюбиш. Това е един от последните му ясни спомени. Да се влюбиш в нея, беше като да не можеш да си намериш място в собственото си тяло. Затова той танцуваше.

— Имахме твърде малко време.

Тя поклаща глава.

— Имахме цяла вечност. Деца и внуци.

— Аз те имах само за миг — казва той.

Тя се засмива.

— Имаше ме цял живот. Моят живот.

— Не беше достатъчно.

Тя го целува по китката и обляга брадичка върху пръстите му.

— Не.

Вървят бавно по път, който му изглежда познат, но не знае накъде води. Ръката му е стиснала нейната и те отново са шестнайсетгодишни, пръстите им не треперят и сърцата не ги болят. Гръдният му кош му казва, че би могъл да тича до хоризонта, но само след едно вдишване дробовете вече не го слушат. Тя спира търпеливо и чака под тежестта на ръката му. Вече е стара, както в деня, преди да го напусне. Той прошепва на клепачите ѝ:

— Не знам как да обясня на Ноа.

— Аз знам — казва тя, а дъхът ѝ пее в шията му.

— Толкова е пораснал, иска ми се да можеше да го видиш.

— Мога да го видя, мога.

— Липсваш ми, любов моя.

— Още съм при теб, моя любим свадлив съпруг.

— Но само в спомените ми. Само тук.

— Няма значение. Това място винаги е било любимата ми част от теб.

— Измерих площада. Нощес отново се е смалил.

— Знам, знам.

После тя избърсва челото му с мека носна кърпа, а по плата се образуват малки червени кръгове.

— Кървиш. Трябва да внимаваш, когато се качваш в лодката — увещава го тя.

Той затваря очи.

— Какво да кажа на Ноа? Как да му обясня, че ще го напусна, преди да съм умрял?

Тя слага ръце на бузите му и го целува.

— Любимият ми свадлив съпруг. Ще го обясниш на внука ни така, както винаги му обясняваш всичко: все едно е по-умен от теб.

Той я прегръща. Знае, че скоро ще завали.

* * *

Ноа вижда дядо засрамен веднага след като е казал, че е твърде сложно за обяснение, защото той никога не му говори така. Всички други възрастни го правят. Таткото на Ноа го казва всеки ден, но дядо никога.

— Нямам предвид, че на теб ще ти е трудно да го разбереш, Ноаноа. Имам предвид, че на мен ми е трудно да го разбера — извинява се възрастният мъж.

— Кървиш! — възкликва момчето.

Дядо докосва чело с върховете на пръстите си. Самотна капка кръв балансира на ръба на дълбока бръчка в кожата, точно над едната му вежда; лежи там, скрита зад старостта на тялото, и се бори с гравитацията. Най-накрая пада върху ризата на дядо и веднага след това е последвана от още две капки, подобно на деца, които скачат в морето от кея — първо някое от тях трябва да се престраши, за да го последват и останалите.

— Да… да, вярно е, сигурно… съм паднал — разсъждава дядо, сякаш и тези мисли би трябвало да са само наум.

Но тук всички мисли се чуват. Момчето се ококорва.

— Чакай, ти… падна в лодката. Сега си спомням! Удари се, а аз викнах татко!

— Татко? — повтаря дядо.

— Да, не се безпокой, татко скоро ще дойде да ни вземе! — обещава Ноа, потупва дядо по