Читаем онлайн «Макбет»

На силата на семейството, онова, в което си роден и което сам създаваш

Кога ний трите ще се събереме пак? Сред гръм и трясък или в дъжд? Когато врявата утихне, когато битката спечелят и изгубят.

УИЛЯМ ШЕКСПИР, МАКБЕТ

Тъмната вещица

ПЪРВА ГЛАВА

Зима, 1263 г.

Близо до сянката на замъка, дълбоко в зелената гора, Сърха водеше децата си през сумрака към дома. Двете по-малки яздеха набитото пони и Тийгьн, едва навършила три, клюмаше на всяка крачка. Изморена е, мислеше си Сърха, след вълненията на Имолг, празничните огньове и пиршеството.

- Наглеждай сестра си, Иймън.

Грижата на петгодишния Иймън за малката му сестричка бе да я сръчка, преди отново да загризе житените питки, които майка му бе опекла сутринта.

- Скоро ще си в леглото си у дома - утешително прошепна Сърха, когато Тийгьн изхленчи. - Скоро ще сме у дома.

Бе се забавила много на поляната, мислеше си тя сега. И макар Имолг да отбелязваше първото пробуждане в утробата на Майката Земя, нощта се спускаше твърде бързо и твърде рязко през зимата.

Беше тежка зима, брулена от ледени ветрове и снежни вихри, както и от ледовити дъждове. Мъглата владееше цялата зима, пълзеше, обгръщаше всичко, закриваше слънцето и луната. Твърде често във вятъра и мъглата тя бе чувала да я зове по име - зов, на който бе отказвала да отвърне. Твърде често в този свят на бяло-сиво тя бе виждала мрака.

Отказваше да има нещо общо с него.

Мъжът й я бе умолявал да вземе децата и да иде при неговите роднини, докато той водеше битки в тази безкрайна зима.

Тъмната вещица

9

Като жена на старейшината всяка врата щеше да бъде отворена за нея. А и заради самата нея и онова, което беше, винаги щяха да я посрещнат добре.

Но тя се нуждаеше от своята гора, от колибата си, от своето място. Усамотението й бе също толкова нужно, колкото и въздухът.

Щеше да се погрижи за своите както винаги, за дома и огнището, за занаята си и задълженията си. И най-вече за скъпоценните деца, които бяха създали двамата с Дайхи. Не се боеше от нощта.

Наричаха я Тъмната вещица и мощта й бе голяма.

Но точно сега се чувстваше единствено като жена, която тъгува за мъжа си и копнее за топлината му, за стегнатото му и мускулесто тяло, притиснато до нейното в студената и тъмна нощ.

Какво я интересуваше войцца;а? Или алчността и амбициите на разни дребни владетели? Искаше само мъжът й да се върне у дома жив и здрав. Когато се прибереше, щяха да си направят още едно бебе и тя отново щеше да почувства живота вътре в себе си. Още страдаше за онова, което бе изгубила в една злокобна тъмна нощ, когато първите зимни ветрове виеха в нейната гора и звукът й напомняше на плач.

Колцина бе излекувала? Колцина бе спасила? Но когато кръвта бе бликнала от нея, когато онзи крехък живот се бе изплъзнал, никаква магия, никакви жертви и молби към боговете не бяха го спасили.

Но както знаеше отлично, лекуването на другите бе много по-лесно от това да лекуваш себе си. А боговете бяха непостоянни като лекомислена девойка през май.

- Вижте! Вижте! - Брана, най-голямата, на седем, заподскача по замръзналата пътека, следвана по петите от голямото куче. - Трънката е цъфнала! Това е знак!

Сега ги видя, белоснежни цветчета едва надничаха изпод черните, оплетени клони. Първата й горчива мисъл бе, че докато Бриджит, носещата плодородие, благославяше земята, нейната собствена утроба бе празна.

10

Родът 0’Дуайър

После се загледа в дъщеря си, първата й гордост, със зорки очи и розови бузи, която се въртеше в снега. Беше благословена, напомни си Сърха. Три пъти благословена.

- Това е знак, мамо. - Тъмната й коса политаше високо при всяко завъртане, а Брана вдигна лице към помръкващата светлина. - За приближаващата пролет.

- Да, така е. Добър знак. - Както и мрачният ден, тъй като старата Кейликс не можеше да намери дърва за огъня без яркото слънце. Затова пролетта щеше да дойде по-рано, както гласеше преданието.

Трънката бе разцъфнала смело и подканяше и цветята да я последват.

Видя надеждата в очите на детето, както я бе зърнала и в очите на другите край огъня, бе я доловила в гласовете им. Сега Сърха потърси тази искрица надежда и вътре в себе си.

Но намери само тревога.

Той щеше да дойде пак тази нощ - вече можеше да го усети. Дебнеше я, чакаше и кроеше планове. Вътре, помисли си тя, вътре в колибата, зад залостената врата, със заклинанията й, които бяха направени, за да опазят чедата й. Да опазят нея.

Цъкна с език, за да подкани понито да ускори крачка, подсвирна на кучето.

- Хайде, Брана, сестричката ти почти е заспала вече.

- Татко си идва у дома през пролетта.

Макар сърцето й да оставаше свито, Сърха се усмихна и хвана Брана за