Читаем онлайн «Мираж» 3 cтраница

сигурност щеше да дойде с нея.

Защо да искам собствено перо, собствен знак? Сега, след като се беше случило това — животът — нямах нужда от знак. Исках нещо друго, нещо по-конкретно и осезаемо. Исках света.

Ватийците не бяха заселници от нашата мъглявина — бяха живели на своята планета Ваксор относително мирно и спазваха галактическите закони. Но бяха отровили собствената си атмосфера и бяха принудени да се преместят на една от луните. Временна мярка, като се имаха предвид главоломно нарастващото население и липсата на ресурси. Някои твърдяха, че е било неизбежно да се опитат да се разселят и в други системи.

Имаше мигове, в които успявах да зърна света такъв, какъвто е бил преди окупацията на ватийците. Когато майка ми или баща ми кажеха нещо прибързано, преди да се усетят, или някоя от лелите в селото започнеше с „Когато бях млада“, или когато някой възрастен мъж запееше стара песен, която не бях чувала преди. Костите на стария свят още бяха тук, макар и едва откриваеми, и исках да си ги върна. Исках всички да си припомним какви сме били, колко силни бяхме. И издръжливостта е вид сила, няма спор — но дори скалите може постепенно да изчезнат, ако са изложени на безкрайни проливни дъждове.

Можех да продължавам да искам чак до смъртта си и нямаше да се случи нищо. Никой проблем не е бил решаван само с искане. Скътах кутията с въздишка, извадих наметалото и обувките си и слязох по стълбището.

Опаковах последните вързопи храна, която щяхме да вземем с нас. Щяхме да отпразнуваме навечерието на пълнолетието ми. Аз и още дванадесет други момичета най-после бяхме навършили годините и според обичая цялото село щеше да се събере в една от изоставените касби. Там щяхме да бъдем удостоени с даан и да се превърнем във възрастни в очите на хората от селото, а после щяхме да го ознаменуваме с вечеря и танци.

— Амани!

Обърнах се към Хуснаин, брат ми, който беше застанал на прага зад мен. В семейството сме три деца — Азиз, най-възрастният от нас, е с повече от десет години по-голям от мен. Аз съм най-малката, а Хуснаин е с петнадесет месеца по-голям. Уповавам се на Азиз заради мъдростта му, но Хуснаин е като другата ми половина — като близнак, въпреки месеците, които ни делят. Отличава се с онези жар и самонадеяност, така типични за по-малките синове, и само моето присъствие може да го укроти.

— Донесох ти нещо — каза той, когато седнах.

Усмихнах се широко и протегнах длани.

— Дай ми го.

— Затвори очи.

Послушах го, но продължих да протягам ръце. Миг по-късно усетих тежестта на някакъв продълговат тънък предмет. Надзърнах, преди брат ми да ми позволи да отворя очи, и насмалко не захвърлих свитъка листове така, като че ли се бяха подпалили.

— Амани!

— Това да не би…

Близо месец по-рано бяхме пътували до Кадиза Прим, столицата на луната ни, за да напазаруваме припаси за малката ферма, която братята и баща ми поддържаха на мъничкото късче земя, което притежавахме. Бях тръгнала да обикалям открития пазар и там, скрит в дъното на малко павилионче за книги, бях открила сноп стари листа — масинийска поезия. Беше твърде скъп дори да си помисля да го купя, пък и повечето религиозни поеми вече бяха забранени със закон. Бунтовниците ги бяха чели за вдъхновение твърде често по време на окупацията.

Масиния беше пророчицата на нашата религия и макар всички да я обичахме, аз я обичах повече от всичко друго, свързано с вярата ни. Пеехме песни в нейна възхвала, имаше и цяло поетично течение, възникнало с цел да възпее живота и делата й. Обичах тези стихотворения повече от всичко и жадувах да ги имам независимо от риска, който поемах, ако ги откриеха у мен. Ръцете ми се разтрепериха, когато ги протегнах към свитъка.

— Рискувал си страшно много, за да…

— Рискът не е важен — прекъсна ме той. — Те вече ти принадлежат. Това е всичко, което има значение.

Боях се да се усмихна или дори да ги докосна. Мои! Не можех да го повярвам. Никога преди не бях притежавала стихосбирка.

— О, Дихиа! — засмя се той, развърза връвчицата около свитъка и го постави в ръцете ми.

Трябваше да ги препиша на холохартия или да ги вкарам в база данни, или нещо такова. Не се знаеше дали тукашният климат няма да ги съсипе, или аз да ги изгубя, или какво ли още не. А и трябваше да ги скрия, за да не ми ги конфискуват.

„Душите ни ще се завърнат у дома, ний ще се завърнем — така започваше първото стихотворение. — Краката ни ще стъпят на розата в цитаделата.“

Затворих очи и си представих тази цитадела, която със сигурност вече се беше разпаднала на прах. Можех да вкуся болката на поета, да я усетя като рана в сърцето си, сякаш душата ми хвърляше последен поглед през рамо на нещо любимо, което беше принудена да изостави. Знаех какво е да проследявам очертанията на бързо разсейващ се спомен, да следя как избледнява с всяко припомняне, докато от него не остане само чувство — отъпкана пътека, по която можеш да вървиш, но която не можеш да си спомниш. Болката в написаното