РуЛиб - онлайн библиотека > Берри Стив > Триллер > Офицер и пешка

Читаем онлайн «Офицер и пешка»

Стив Бери Офицер и пешка   Котън Малоун: #13

За Патриша Джун Голдинг.
И дълъг живот.





И рекоха помежду си: ето, съновидецът

иде; хайде сега да го убием и да видим какво

ще излезе от сънищата му…

Битие 37:19-20


Пролог

В НАСТОЯЩЕТО
Каква ирония на съдбата — мисля си аз, — цялата тази история започна с едно убийство, а по всичко личи, че може да завърши с второ.

Извикан съм на престижен адрес: Обърн Авеню 501, Атланта, щата Джорджия. Къщата е двуетажна, в стил кралица Ана: веранда с филигранни орнаменти под стрехите, кръгли като люкове на кораб прозорци и стръмен покрив с триъгълни фронтони. Част от квартал с прочуто име. Славният „Обърн“. Някога обитаван от работещи семейства от градската средна класа, преди шейсет години кварталът бе станал епицентър на едно движение, което в крайна сметка промени цялата страна. Семейство афроамериканци, живели по онова време в същата къща, не искали децата им да се раждат в сегрегирана болница, затова всички се появили на бял свят тук. Първото — момиче, Кристин — дошло рано, преди още да са му намерили креватче, затова прекарало първите няколко нощи от живота си в чекмеджето на скрина. Най-малкият син — Алфред Даниъл — открил света в един горещ юлски ден. Средното дете — също момченце — по иронична случайност било родено в средната стая на горния етаж; това се случило на 15 януари 1929 г. Кръстили го Майкъл, на баща му. Но след едно пътуване до Берлин пет години по-късно бащата променил и своето име, и това на сина си на Мартин Лутър Кинг, съответно Старши и Младши.

Сега стоя и чакам долу във вестибюла. Поканата ме бе намерила преди седмица; беше изпратена с обикновена поща до книжарницата ми в Копенхаген, в плик, надписан на ръка до мен — Котън Малоун — и съдържащ бележка, която гласеше просто:

Изминаха петдесет години.

Донеси ги.

И още:

3 април. Домът на Кинг,

МЛК Сентър, 23:00 ч.

Без подпис.

Но аз знам кой е подателят.

В притъмнелите стаи на приземния етаж свети по някоя и друга нощна лампа. Преди години, когато живеех в Атланта и работех за отряд „Магелан“, бяхме дошли тук една събота следобед с Пам и Гари. Все още бяхме истинско семейство. Бяхме разгледали къщата, после обиколихме целия Кинг Сентър, като се опитвахме да внушим на Гари колко важно нещо е расовото равенство. И двамата с Пам се гордеехме, че нямаме грам расови предразсъдъци, и искахме синът ни да расте като нас.

Хвърлям поглед към салона на приземния етаж, онзи с прочутото пиано и грамофона с фуния; въпросния ден екскурзоводът ни бе казал, че Кинг бил вземал уроци по музика на същия инструмент. Доколкото си спомням, това не бил един от най-скъпите спомени от детството му.

Тогава, бяхме научили и още някои неща за Мартин Лутър Кинг.

Завършил гимназия някъде наблизо, а висшето си образование — в колежа „Морхаус“, на другия край на града. През 1954 г. станал пастор в баптистката църква на Декстър Авеню в Монтгомъри, Алабама. Но през 1955-а, когато Роза Паркс не била пусната да седне в предната част на автобуса, той оглавил продължилия 381 дни бойкот на автобусната компания в Монтгомъри. През 1957 г. бил избран за президент на Конференцията на християнските лидери от Юга. Три години по-късно се върнал в Атланта, където споделил с баща си пасторския амвон на Баптистката църква на Божия дар, която се издига малко по-нататък на същата улица.

От този амвон той се превръща в сърцето и душата на едно велико движение.

Толкова много паметни речи. Два огромни законодателни успеха с приемането на Закона за гражданските права и Закона за правото на глас. Нобелова награда за мир. Трийсет ареста за каузата. И всичко това води към Мемфис, 4 април 1968 г., когато куршум на убиец слага край на живота му.

На трийсет и девет години.

Не откъсвам поглед от мъжа, застанал в сенките в края на коридора на приземния етаж. Определено е остарял, но лицето му сякаш е станало още по-мъжествено с годините. Косата му е посивяла, отслабнал е, но е запазил осанката си на деликатна интелектуалност заедно с прегърбената походка и лекото провлачване на краката, докато пристъпва към мен.

— Утре ще е голям ден тук — казва той с тихия плътен глас, който си спомням. — Петдесет години от смъртта му. Близо двайсет не сме разговаряли с теб. Все още усещам болката всеки ден.

Думите му звучат загадъчно, но друго не съм и очаквал.

— Просто от любопитство ще те попитам: как успя да влезеш? Това е национален исторически обект.

— С връзки.

Не се и съмнявам. Така беше и преди години, когато започна всичко.

— Носиш ли ги? — пита той.

Посягам към задния си джоб и му показвам онова, което иска от мен.

— Ето тук.

— Пазил си ги през всичките тези години заедно с тайната. Сериозно постижение.