Читаем онлайн «Наследникът» 5 cтраница
седмици, но сама беше решила да не отстъпи пред исканията на Върховното кралство. Но дали беше взела това ужасно решение, водена от правилни подбуди? Дали наистина беше мислила за доброто на своя град? Понякога се съмняваше и се страхуваше, че ще открие — дълбоко в сърцето си — една непоносима истина. Тя също си имаше причини да мрази кралицата.
Все пак оставаше една надежда.
Дори в този момент течаха преговори между Върховното кралство и Арканте. Провеждаха се в пълна тайна, надзиравани от Ониксовата гвардия и под арбитража на епископа на Стал, който всъщност беше принц на Върховното кралство. Беше решено преговорите да се проведат тайно, за да се гарантира — по възможност — искреността на дебатите и да се осигури мирът. Дали Фелн знаеше нещо? Беше възможно, но не и сигурно. Исандра нямаше представа за това и щеше да ѝ е доста трудно да обясни защо бе пожелала да държи херцога настрана. Старо недоверие, несъмнено. Той имаше ли интерес мирът да възтържествува? Този циничен интригант нямаше ли да спечели повече, ако Върховното кралство бъдеше отслабено и разделено от една непопулярна обсада?
Тъй като Господарката на Арканте продължаваше да мълчи, Дънкан дьо Фелн се заблуди. Помисли си, че тя е на път да се откаже и каза:
— Да отстъпите пред капризите на кралицата означава да отстъпите пред силата против правото. Върховният крал е в уединение, но той все още царува. Каквото и да твърдят кралицата и марионетките, назначени от нея във Върховния съд, васалите на краля могат и са длъжни да полагат клетва единствено пред него. Лично.
— Зная го…
— За момента кралицата твърди, че именно към Върховния крал се изразява почитта, но чрез нея. А какво ще бъде утре? Какво значение ще има този малък нюанс, когато кралицата привикне едрите и дребните васали да коленичат пред нея? Пред нея, госпожо. Пред нея и пред никого другиго.
Фелн хвана ръката на Исандра. Тя не я дръпна.
— Повярвайте ми — каза той сериозно. — Всичко, което кралицата предприема, има само една цел: да подготви Върховното кралство за деня, когато ще пожелае да седне на ониксовия трон…
— Никога — отвърна Господарката на Арканте със стиснати от ярост челюсти.
Дръпна ръката си и отново потъна в гледката на подготовката за обсадата. Тъй като мълчанието се проточи, Фелн скоро се почувства излишен. Той се поклони и като докосна почтително сърцето си с ръка, без да каже и дума, се оттегли. Един час по-късно, когато вече напълно се беше стъмнило, той дискретно напусна Арканте, като се съмняваше, че ще го види отново по друг начин, освен в пламъци.
Пролетта на 1548 година Херцогство Сарм
Но тя толкова силно го беше обичала с тялото и душата си, че сякаш смъртта нищо не можеше да промени. Дните минаваха. Както и нощите. Без покой.— Майка ти пристигна, Лис — каза Ейлин дьо Фелн, като влезе изневиделица. Алисия дьо Лоранс четеше в стаята си. Елегантна и просторна, ухаеща, стаята беше потънала в полумрак, който запазваше прохладата, светлината проникваше през щорите на жълти, издължени вълни. Единственият шум, преди да влезе Ейлин, идваше от прелистваните страници и от вятъра, който подухваше в кедрите навън. Алисия не вдигна глава от книгата си. Ейлин прекоси енергично стаята и широко отвори един прозорец, нахлу поток от силна светлина, който заслепи Алисия и я принуди да си закрие лицето с ръка. — Ейлин! Но Ейлин не я слушаше. Отвори и другите два прозореца и накрая стаята потъна в жива, топла светлина. После се обърна към приятелката си и скръсти ръце. Красива, миловидна и кокетна, тя полагаше големи грижи за лицето си в цвят на лилия, с малка, очарователно очертана коралова уста. Очите ѝ искряха. Черни къдрици обгръщаха изящното ѝ личице. — Пак си чела цяла нощ, нали? Алисия остави книгата си. — Ти никога не си обичала книгите — каза тя уморено. — Не можеш да разбереш. — Не се дръж с мен като с глупачка, става ли? Вече мина обяд, а майка ти те чака. Алисия отметна една златисточервена къдрица от бузата си. — Зная какво иска от мен. Беше бледа и нещастна. Златото, което искреше в тъмните ѝ очи, беше избледняло. Бузите ѝ бяха хлътнали, а погледът ѝ бе помръкнал. Но от това красотата ѝ беше станала още по-крехка, по-изящна и ценна. Още нямаше двайсет и пет години, а вече преживяваше траура на една огромна любов. — Аз също зная. И ще направиш добре да я изслушаш. — За какво ми е? Ейлин въздъхна. Съчувствено седна до приятелката си и взе ръцете ѝ в своите. — Зная, че го обичаше, Лис. Но времето минава и това… — обгърна стаята с поглед — не знам какво е това, но не е живот. Говореше не само за тази стая, от която приятелката ѝ изобщо не излизаше, но и за отшелническия живот, който Алисия водеше тук от месеци, като отказваше всякакви посещения и не отговаряше на писмата, коитоХроники (Книга на Песните и Тъгите)