Читаем онлайн «Синът на феите »

Филипа Грегъри Синът на феите   Орденът на мрака #1

Замъкът Сант'Анджело

Рим, юни 1453

Блъскането по вратата го стресна и го събуди — прозвуча като изстрел до главата му. Младият мъж затършува припряно за кинжала под възглавницата си, изправи се с препъване на босите си крака и стъпи върху ледения под на каменната килия. Беше сънувал родителите си, стария си дом, и стисна зъби, за да овладее обичайния болезнен пристъп на копнеж по всичко, което беше изгубил: фермата, майка си, стария живот.

Оглушителното блъскане прозвуча отново и той стисна кинжала зад гърба си, докато изтегляше резето на вратата и предпазливо я открехваше. Отвън се беше изправила фигура с тъмна качулка, от двете й страни стояха двама яки мъже, всеки от тях с пламтяща факла в ръце. Единият вдигна факлата си, така че светлината падна върху слабия тъмнокос младеж, гол до кръста, само по панталон, с лешникови очи, примигващи под тъмния перчем. Беше на около седемнайсет, с лице, миловидно като на момче, но с тялото на млад мъж, закален от тежък труд.

— Лука Веро?

— Да.

— Трябва да дойдете с мен.

Видяха, че той се поколеба.

— Не ставайте глупак. Ние сме трима, а вие сте сам и кинжалът, който държите зад гърба си, няма да ни спре.

— Това е заповед — каза другият грубо. — Не молба. А вие сте положили клетва за послушание.

Лука беше дал обет за послушание на манастира, не на тези непознати, но беше прокуден оттам и сега изглеждаше, че трябва да се подчинява на всеки, който изкрещеше някаква заповед. Обърна се към леглото, седна да си нахлузи ботушите, като плъзна кинжала в една ножница, скрита в меката кожа, навлече ленена риза, а после наметна парцаливото си вълнено наметало около раменете.

— Кои сте вие? — попита той, като се приближи неохотно до вратата.

Мъжът не отговори, а просто се обърна и тръгна напред, докато двамата стражи изчакаха Лука в коридора да излезе от килията си и да ги последва.

— Къде ме водите?

Двамата стражи се подредиха зад него, без да отговорят. Лука искаше да попита дали е арестуван, дали го отвеждат да бъде екзекутиран без излишни формалности, но не смееше. Боеше се от самия въпрос, призна пред себе си, че изпитваше ужас от отговора. Почувства как се поти от страх под вълнения си плащ, макар че въздухът беше леден, а каменните стени бяха студени и влажни.

Знаеше, че се е озовал в най-сериозната беда през младия си живот. Едва вчера четирима мъже с тъмни качулки го бяха взели от неговия манастир и го бяха довели тук, в този затвор, без думица за обяснение. Не знаеше къде се намира, нито пък кой го е пленил. Не знаеше какво обвинение може да му отправят. Не знаеше какво може да бъде наказанието. Не знаеше дали ще бъде пребит, изтезаван или убит.

— Настоявам да се срещна със свещеник. Желая да се изповядам… — поде той.

Те не му обърнаха абсолютно никакво внимание, а продължиха да го блъскат напред, надолу по тесния, настлан с каменни плочи коридор. Беше тихо, вратите на килиите от двете страни бяха затворени. Не можеше да определи дали това беше затвор или манастир, беше толкова студено и тихо. Тъкмо бе минало полунощ и мястото тънеше в тъмнина и пълна тишина. Водачите на Лука не вдигаха шум, докато вървяха по протежение на коридора, надолу по каменните стъпала, през голяма зала, а после надолу, по малко спираловидно стълбище, в тъмнина, която ставаше все по-черна и по-черна, докато въздухът ставаше все по-студен и по-студен.

— Държа да узная къде ме водите — настоя Лука, но гласът му трепереше от страх.

Никой не му отговори; само стражът се приближи малко по-плътно зад него.

В долния край на стълбите Лука различи с усилие малък сводест вход и тежка дървена врата. Водачът я отвори с ключ, който извади от джоба си, и направи знак на Лука да мине през нея. Когато той се поколеба, стражът зад него просто се приближи по-плътно, докато заплашителната грамада на тялото му притисна Лука напред.

— Настоявам… — промълви Лука.

Силно блъскане го изпрати през вратата и той ахна, когато се намери запратен досами ръба на висок тесен кей. Далеч долу в реката се полюшваше лодка, а отсрещният бряг беше тъмно, размазано петно в далечината. Лука трепна и се дръпна от ръба. Изпита внезапно замайващото усещане, че те биха били също толкова готови да го хвърлят от кея върху камъните под него, колкото и да го отведат надолу по стръмните стълби до лодката.

Първият мъж слезе с леки стъпки по мокрите стъпала, стъпи в лодката и каза нещо на лодкаря, който стоеше на кърмата, удържайки с умели движения плавателния съд срещу течението с помощта на едно-единствено весло. После погледна обратно нагоре към красивия млад мъж с пребледняло лице.

— Ела — нареди той.

Лука не можеше да стори нищо друго. Последва мъжа надолу по хлъзгавите