Александра Маринина
Незаключената врата
(книга 23 от "Настя Каменская")
Глава 1
За погребението на Анечка Симонова се събра целият град. Трудно беше в Камишов да се намери човек, който да не познава това усмихнато и добродушно младо момиче. И ръката на някаква отрепка му бе посегнала…
Но колкото и чудесен човек да беше Аня, разговорите сред тълпата, която я изпращаше в последния й път, все пак по-често се отнасяха за нещастната й майка — Клавдия Савелевна. Да, колко жестока е понякога съдбата! Първо загина големият й син — Юрка, и трийсет не доживя, работеше като бомбаджия в мината. После скоропостижно почина от инфаркт мъжът на Клавдия. А ето, сега убиха двайсет и три годишната Анютка. И всичко това само за година и нещо. Кое сърце би издържало толкова мъка? Отгледа и възпита две деца, и двете някаква зла сила й ги отне. Сам-самичка остана Клавдия. Ни мъж, ни деца, ни внуци.
Както му е редът, по православен обичай опяха Аня в черквата. Храмът беше претъпкан и никой не обръщаше внимание на един човек с евтин тъмен костюм. Много хора бяха дошли да си вземат последно сбогом с момичето. След като завърши, тя учи в Юрга, в техникума, там сигурно бе оставила познати и приятели, а след техникума живя и работи в Мариинск, така че присъствието на непознати на погребението не учудваше никого. Разбира се, през последната година, след като почина баща й, Аня се върна и заживя в Камишов с майка си, но хора с добри спомени за нея сигурно имаше и в Юрга, и в Мариинск, а може би и другаде. Чудесно момиче беше, приветливо, отзивчиво, хората не забравят същества като нея.
Човекът с тъмния костюм стоеше като всички, с наведена глава, но изпод вежди внимателно наблюдаваше присъстващите. Вярваше в Бог, но в черква винаги се чувстваше неуютно и кой знае защо, му се искаше по-скоро да излезе. Не знаеше нито една молитва, дори „Отче наш“ можеше да каже само до средата, съвсем наскоро се научи да се кръсти, но така и не знаеше точно в кои моменти се прави това, ето защо вдигаше събраните три пръста до челото, гърдите и раменете си само когато виждаше, че го правят околните. Напоследък дори сериозно мислеше да се покръсти, а покрай това да си смени и името. Разбира се, никой няма да му позволи да смени татарското си име с някое православно просто така, само защото ще приеме православната вяра, но Ирек имаше чувството, че името му носи лош късмет, а ако има някакво друго, макар и неофициално, животът му може да се промени към по-добро. Да беше от татарско семейство, както и да е, тогава щеше да е нормално да носи такова име. Но нали и майка му, и баща му, и бабите, и дядовците — всички бяха чистокръвни руснаци, ама хайде де, на родителите му им хрумнало да му дадат такова име! Ирек… Така се казвал, видите ли, приятел на баща му, много близък, с когото били заедно в затвора още като непълнолетни. Та затова баща му го кръстил на приятеля си, нищо че името не е руско. Ама на какво прилича това? Ирек Мохамедов, който танцуваше в Болшой театър — да, това си е име, безспорно. Обаче Ирек Сергеевич Шанкин? Срамота! Това име му носи само нещастия и неприятности.
Службата свършва, сега всички ще излязат, после ще изнесат ковчега с тялото и ще го понесат към гроба, където са погребани бащата и братът на убитата, по-точно това, което е останало от брат й след взрива в мината. Гробището е разположено тук, зад черквата. Още най-много половин час — и всичко ще свърши, а Ирек така и не е направил онова, заради което дойде тук. Дали той недостатъчно внимателно се оглежда, или пък онзи, когото търси, наистина не е дошъл на погребението? Фактът обаче си е факт: той още не е изпълнил задачата. Изобщо си е карък. Сигурно наистина трябва да си смени името, тогава ще го споходи късметът.
Онзи, когото търси, трябва да е сам. И да стои по-далечко от ковчега и от смазаните от мъка роднини. Как изглежда — не се знае, казаха му само, че наглед трябва да е на около трийсет, приблизително метър и седемдесет и три — седемдесет и пет висок, това е единственото, което не може да се промени, е, освен с помощта на дебела подметка и токове, и то с малко. Това са всички външни белези. Предварително бяха обяснили на Ирек, че трябва да търси, като се ориентира по особености в поведението. Но колкото и да се взираше в маниерите на присъстващите, колкото и да ги наблюдаваше, Ирек не намираше човека, когото търсеше.
Той толкова се вбеси от лошия си късмет, че изведнъж започна особено остро да усеща колко евтин е костюмът, който облече тази сутрин. Отдавна не носеше такива парцали, предпочиташе черни дънки на Келвин Клайн, трикотажни фланелки на Версаче и свободни меки якета от кафяв или тъмносин велур, толкова тънички, че повече приличаха на ризи. Те бяха удобни, не ограничаваха движенията, хем и не биеха на очи, и бяха практични — не се мачкаха и не се цапаха. Скъпи бяха, то се знае, но си струваха, а и изобщо той отдавна не беше носил нищо евтино. Отначало го глезеше баща му, а сега и самият Ирек печелеше