Александра Маринина
Градска тарифа
(книга 26 от "Настя Каменская")
Глава 1.
Да се живее с чувство на вина е непоносимо, но Павел Седов не се досещаше за това. В неговия живот, както и в живота на всички останали, имаше обстоятелства, при мисълта за които би трябвало да те загризе съвестта, но също като повечето хора, той ловко се измъкваше от неприятните мисли и те сякаш изобщо не се раждаха в главата му. Нямаше ги там. Ето защо в отношенията си със своята седемнайсетгодишна дъщеря Соня той следваше педагогически утвърдена, както му се струваше, линия на строгост, без излишни глезотии.
Виждаше се със Соня редовно, веднъж на две-три седмици. Водеше я на вечеря в ресторант, по бащински най-подробно я разпитваше как върви училището и изслушваше всичко, което дъщеря му смяташе за нужно да разкаже за майка си, бившата съпруга на Павел. Правеше й подаръци, не много скъпи, предназначени изключително да демонстрират бащина грижа. А на опитите на Соня да повиши нивото на претенциите си упорито се противопоставяше.
— Тате, а как смяташ да прекараш Нова година?
Седов още не бе мислил за това, рано беше, едва началото на ноември. Пък и още не бе наясно дали няма да му се падне да дежури. Графикът на дежурствата до края на годината вече бе изготвен, но знае ли човек, може някой да се разболее и тогава ще започнат размествания и замени.
— Не знам — отговори равнодушно.
— Защо не вземем да отидем в Дубай, а? Хайде де, тате, всички нормални хора отиват за Нова година някъде на топло. Разправят, че там било страхотно! Нашите момичета до едно са ходили…
— И как си представяш това? — строго и недоволно попита Седов.
— Ами как… Никак. Ще заминем двамата с теб, това е. Можем да резервираме хотел по интернет, а и с билетите ще е безпроблемно. Какво има да си представям?
— Ами майка ти? Сама ли ще я оставиш на Нова година?
— Е, какво толкова, тя и без това ще я посрещне с Иля, да не мислиш, че съм им притрябвала? И изобщо нямам намерение да стоя с тях през цялата нощ, как не!
— Добре де, ами Милена? За нея помисли ли?
— Е, ама и ти, тате! Длъжна ли съм да мисля за твоята Милена? Аз съм ти дъщеря и имам право да замина с теб, където поискам.
— Но Милена е моя съпруга… И тя има право да прекара празника с мен. Искаш ли да отидем тримата?
Естествено, и дума не можеше да става за някакво пътуване със Соня до Дубай. Седов смяташе, че децата не бива да се разглезват до такава степен, но беше по-добре момичето само да се откаже. А то определено щеше да се откаже, защото не можеше да понася Милена.
— Тя не ти е никаква съпруга, нали нямате сключен брак! — тросна се Соня. — Просто така, живеете заедно… Не тръгвам с Милена. Нали знаеш.
— А защо не предложиш същото на майка си и Иля? Може те да поискат да отидете?
— Да бе, веднага! — На хубавичкото й лице се изписа презрение. — Завтекоха се… Те нямат толкова пари. И изобщо този Иля е отвратителна скръндза, стиска се за всяка копейка, дава само за най-необходимото.
— Е, защото сигурно няма излишни пари — застъпи се Павел за любовника на бившата си съпруга. — Нали не е милионер.
— И аз това казвам… — неопределено въздъхна тя. — Не е милионер. Хем не се жени за нея, хем няма пари, изобщо никаква полза от него. Защо ли мама се занимава с този човек? На нейно място веднага бих го зарязала.
— И да остане сама? — скептично вдигна вежди Павел.
Той отдавна беше свикнал с демонстрираната от дъщеря му липса на всякакво уважение към родителите й. Това, естествено, не му харесваше. Опитваше се да й прави забележки, че нали, не бива да говори за по-възрастните с подобно пренебрежение, но полза никаква, така че трябваше да се примири. Вече не можеше да я превъзпита.
— Нищо, няма да остане сама. Нали не остана, когато те заряза.
Нещо твърде уверено прозвуча гласчето й. Дали просто така го изтърси, или имаше предвид нещо конкретно? Павел й зададе още един-два подвеждащи въпроса и ситуацията се изясни. Наталия имала вече нов ухажор, някакъв заможен тип, постоянно живеещ в Австрия. В момента създавал в Русия поредния (трети ли, а дали не вече и пети) филиал на своята фирма. И на Сонечка май й се струвало, че намеренията му са напълно сериозни. Във всеки случай, вече ги поканил на гости в Австрия. Засега на гости, а по-нататък…
— Е, и майка ти какво? Съгласи ли се? — вяло се поинтересува Седов.
— Хайде де, ще се съгласи тя — болезнено изкриви лице Соня. — Тя не може да зареже скъпия си Иля. Какво щял да каже той, пък как щял да го приеме, неприлично било… Глупости. Защо не вземеш да си поговориш с нея? Теб ще те послуша.
— Сонка, не си измисляй — разсмя се той. — Как ще си поговоря с майка ти? За какво? Че трябва да зареже човека, когото обича, и да замине с някакъв, дето почти не познава? Какви ги приказваш?
— Ама каква ти любов?! — отчаяно възкликна Соня. — Тоя неин Иля е жалко същество, никаква полза от него. А можем да живеем в Австрия като нормални хора.
Никак