Дейвид Гемел
Среднощен сокол
(книга 2 от „Риганте“)
През ученическите си години наблюдавах работата на мнозина учители. Някои я вършеха добре, други — зле, имаше и изумително некадърни. Но само един от тях беше велик. Посвещавам „Среднощен сокол“ с огромна симпатия на Тони Фенелън, учител от старата школа, строг, безкомпромисен и отдаден на децата, които бяха поверени на неговите грижи. Неговата вяра в нас ни даваше вяра в себе си. Онези от нас, които бяхме готови да кривнем от пътя, сме му задължени безкрайно.
Благодарности
С благодарност и признателност към читателите на ръкописа, които ми помагаха и ме напътстваха в трудния период, особено Джан Дънлоп, Алън Фишър, Стела Греъм и Стив Хърт. Благодарен съм и на моята редакторка Нанси Уебър и на многото читатели, чиито хартиени и електронни писма са неизчерпаем източник на вдъхновение.
1.
Паракс Ловеца открай време презираше суетността у другите. Но вече знаеше колко неусетно може да се прокрадне тя в човешката душа. И тази мисъл беше студена и хапеща като вятъра, който налиташе откъм заснежените върхове на планината Друаг. Паракс извади от дисагите вълнена шапка и покри с нея оредяващата си коса. Старите му очи се загледаха нагоре към Кайр Друаг, най-стария връх, но вече не различаваха нито острите назъбени ръбове, нито далечните борови гори. Сега можеше да види само мъгливата белота на върховете под ярката размита синева на небето.
Уморената кобила се препъна и старецът се хвана припряно за лъка на седлото. Потупа животното по шията и дръпна кротко юздата. Кобилата беше на осемнайсет години. Доскоро беше силна и на нея можеше да се разчита. Но не и днес. И за нея това преследване се оказваше непосилно.
Старецът въздъхна. На трийсет беше в разцвета на силите си, един от най-умелите следотърсачи във всички земи на народа келтой. Не беше склонен да се хвали, защото си знаеше, че по рождение е надарен със зорки очи и проницателен ум. А баща му също беше великолепен ловец и следотърсач, обучи го добре. На пет години Паракс вече можеше да разпознава следите на над трийсет вида животни: скокливата видра, топуркащия язовец, хитрата лисица и още много други. Дарбата му изглеждаше едва ли не мистична. Някои казваха, че успявал да прочете живота на човек по стръкче трева, смачкано от тока на ботуш. Дрънкаха врели-некипели, разбира се, но Паракс само се подсмиваше на такива приказки и не откриваше зародиша на суетността в тази усмивка. Все пак беше вярно, че имаше способността да научи много за човек от следите му, от останките на бивака и накладения огън — всичко това показваше колко познава и разбира дивата природа, колко често и задълго дава отдих на коня си, колко бързо може да се движи, колко търпелив е в лова. Така опознаваше характера му, а когато Паракс успееше да разбере що за човек преследва, го намираше всеки път, колкото и майсторски онзи да прикриваше следите си.
Докато навърши трийсет и пет, славата му стигна и до земите на племето пердии, чийто крал Алеа го нае. Но и тогава Паракс не допусна прекомерната гордост да стане една от чертите му. На петдесет вече служеше на крал Конавар и си позволяваше само спокойно удовлетворение от постигнатото — или поне му се струваше, че е така. Очите му бяха загубили мъничко от зоркостта си, но все още разгадаваше следите толкова умело, че околните бяха готови да го сметнат за магьосник. Дори на шейсет си оставаше не по-лош следотърсач от всеки друг, защото натрупаният огромен опит му даваше предимство над по-младите. Или поне така му се струваше, а всъщност от покълналото семе на суетността в душата му незабелязано бе пораснал бурен. А сега имаше повече от седем десетилетия зад гърба си и знаеше, че от няколко години не е ненадминат. Дори вече не беше добър в занаята. И тази увереност го уязвяваше, но не колкото самолюбието, заставило го да отрече истината дори пред човека, когото обичаше повече от всички останали — краля.
Паракс служеше на Конавар от почти двайсет години — още от деня, когато младият воин го спаси от робските пазари на Каменград и се върна с него в земите около планината Друаг. Яздеше до Конавар и когато той стана леърд, после боен предводител, а накрая и първия Върховен крал от няколко столетия. Паракс беше до него и в онзи кървав ден на Когдънско поле, когато непобедимата армия на Каменград бе смазана от мощта на Железните вълци, водени от Конавар. Потръпна. Крал Конавар му се доверяваше… а накрая трупащите се години и немощ го подтикнаха да злоупотреби с това доверие.
— Намери онзи момък Бейн — каза му кралят, — преди преследвачите да го убият… или той да ги убие.
Паракс се бе взрял в разноцветните очи на Конавар — едното зелено, другото кафеникаво-златисто. Копнееше да признае истината, просто да каже: „Вече не ме бива, приятелю. Не мога да ти помогна.“
Не се престраши. Думите заседнаха в гърлото му, забили нокти на лъжлива
