Дейвид и Стела Гемел
Гибелта на царете
Троя: #3
„Гибелта на царете” се посвещава на паметта на Олив и Бил Удфорд, както и на Дон и Едит Греам, без които книгата нямаше да бъде нито започната, нито завършена.
БЛАГОДАРНОСТИ
С благодарност на Джеймс Баркли, Сали и Лорънс Берман, Тони Еванс, Осуалд Хотц де Бар, Стийв Хът, Хауард Морхайм и Селина Уокър.
* * *
ПРОЛОГ
В небето над остров Имброс блестеше ярка луна и сребърната й светлина озаряваше каменистия бряг и микенската бойна флотилия, изтеглена на него. Извивката на залива бе изпълнена с кораби — около петдесет галери и повече от сто транспортни съда, струпани толкова плътно един до друг, че между тях нямаше и една ръка разстояние. На плажа микенската армия се бе разположила около десетки готварски огньове — осемстотин войници, някои от които приготвяха оръжията си, точеха мечове или лъскаха щитове, други играеха на ашици или дремеха до пламъците. Плажът бе толкова претъпкан, че мнозина от моряците бяха останали по корабите си, вместо да се борят за малко камениста земя, на която да опънат одеялата си.
Агамемнон, царят на микенците и военен предводител на западните армии, стоеше извън навеса на шатрата си. Слабоватото му тяло бе обвито в дълго черно наметало, а студените му очи гледаха морето на изток, където небето бе озарено в червено.
Крепостта на Дарданос гореше.
С малко късмет и благословията на бога на войната Арес мисията се бе увенчала с пълен успех. Жената и синът на Хеликаон бяха мъртви в пламтящата крепост, а самият Хеликаон щеше да познае пълния ужас на отчаянието.
По плажа повя студен вятър. Агамемнон придърпа наметалото около ъгловатите си рамене и обърна взор към мъжете, които се мъчеха да построят олтар на известно разстояние от него. През по-голямата част от деня бяха събирали големи камъни.
Изгърбеният жрец Атеос ги напътстваше и тънкият му писклив глас пронизваше въздуха като ядосана чайка.
— Не, не, онзи камък е твърде малък за отвън. Забийте го по към средата!
Агамемнон се загледа в жреца. Мъжът нямаше никакъв талант за предсказания, което устройваше царя. На него можеше да се разчита да каже онова, което владетелят пожелае. Агамемнон знаеше, че проблемът с повечето гадатели бе в самоизпълняващите се пророчества. Кажи на една армия, че поличбите са мрачни и безнадеждни и мъжете ще бъдат готови да избягат при първия обрат в битката. Кажи им, че победата е сигурна и самият Зевс ги е благословил, и ще се сражават като лъвове.
Разбира се в някои случаи битката неизбежно завършваше с поражение и тогава трябваше да има някой виновен. Именно в тези ситуации бяха полезни идиоти като Атеос. Въпреки че му липсваха умения и талант, жрецът имаше тайни. Или поне си мислеше, че има. Обичаше да измъчва и убива деца. Ако някое от "предсказанията" му се провалеше, Агамемнон щеше да го разкрие пред армията и да го осъди на смърт с обяснението, че боговете са проклели битката заради злото, извършено от него.
Царят потрепери. Искаше му се всички гадатели да бяха толкова некадърни и податливи на манипулация, колкото този. Царете не трябваше да стават жертва на прищевките на пророчества. Редно бе съдбите им да се коват от собствените им умения. Каква слава можеше да се открие в победа, предопределена от капризните богове? Настроението на Агамемнон се развали, когато си спомни последното си посещение в Пещерата на крилете.
Проклети да са онези жреци и отровните им наркотици! Проклети да са и гатанките им! Един ден щеше да ги избие до крак и да ги замени с хора, на които можеше да има доверие. Глупаци като Атеос. Но още бе рано. Жреците от пещерата бяха високо почитани от благородниците в Микена, както и от народа, така че щеше да е глупаво да рискува с убийството им насред тази велика война. А и му се налагаше да търпи Времето на Предсказанието само веднъж на четири години.
Последният път бе точно преди да отплават за Имброс. Агамемнон и избраните му последователи се събраха пред Пещерата на Крилото, на хълмовете извън Лъвския град. После, според изискванията на двувековната традиция, царят на Микена влезе в осветения от факли тунел. Въздухът бе изпълнен с пушек от наркотичния огън и Агамемнон се стараеше да диша плитко. Въпреки това пред очите му заплуваха ярки цветове и главата му се замая.
Умиращият жрец постоянно губеше съзнание и отново се събуждаше, а когато говореше, изреченията му бяха объркани и на моменти безсмислени. После очите му се отвориха, а кокалестите му пръсти се свиха около китката на Агамемнон.
— Пази се от дървения кон, царю Агамемнон, царю на войната, завоевателю, защото той ще изреве към небесата, ще разпери криле от гръмотевици и ще възвести смъртта на цели народи.
