Читаем онлайн «Драконът на Негово Величество» 2 cтраница

получава собствен кораб.

— Така, добре. Да видим сега какво има в трюма — каза Лорънс.

Моряците се бяха скупчили около странно поставена преграда откъм задната страна на кораба, пренебрегвайки задълженията си по отчета на плячкосаните складове.

— Сър, ако дойдете насам… — предложи Гибс. — Направете място — нареди той и моряците се отдръпнаха от онова, което Лорънс разпозна като вход в стената от задната част на трюма. По всяка вероятност бе направен наскоро, тъй като дървесината му определено бе по-светла от околните греди.

Мина приведен през ниската врата и се озова в чудновато помещение. Стените бяха подсилени с истински метал, което със сигурност бе добавило доста излишна тежест към кораба, а подът бе постлан със стари платна. В ъгъла се мъдреше малка печка с въглища, в момента угаснала. Единственият предмет — голям дървен сандък, на височина приблизително половин човешки бой и също толкова широк — бе здраво закрепен за пода и стените посредством дебели корабни въжета, завързани за метални пръстени. Лорънс не можеше да потисне силното си любопитство и след кратка борба се предаде.

— Господин Гибс, мисля да надзърнем вътре — обяви той и отстъпи. Върхът на сандъка бе старателно закован, но накрая поддаде под натиска на множеството усърдни мишци. Отковаха го, повдигнаха най-горния слой подплата и моряците проточиха вратове, скупчвайки се един до друг.

Никой не продума. Всички зяпаха в пълна тишина лъскавата извивка на черупката, която се подаваше от натъпканата слама. Лорънс не можеше да повярва на очите си.

— Повикайте господин Полит — отрони накрая с хрипкав глас. — Господин Райли, моля, уверете се, че възлите са стегнати.

Райли не отговори веднага — просто беше твърде смаян, за да го чуе. После се изпъна и с едно отривисто „Да, сър” се наведе да провери въжетата.

Лорънс пристъпи по-близо и се втренчи изотгоре в яйцето… Едва ли би могло да има съмнение относно естеството му, макар и да нямаше необходимия опит, за да е сигурен. Отърсвайки се от първоначалното изумление, той протегна плахо ръка и докосна внимателно повърхността. Беше гладка и твърда на допир.

Отдръпна пръсти почти на мига, за да не рискува да му причини вреда.

Господин Полит слезе в трюма с типичния си непохватен маниер — стискаше с две ръце ръбовете на стълбата и оставяше кървави отпечатъци подире си. Никакъв моряк не ставаше от него — бе заел длъжността корабен лекар късно, чак на тридесет, след някакви недоизяснени несполуки на сушата. При все това бе сърдечен човек, харесван от екипажа, въпреки че ръцете му невинаги бяха особено стабилни на операционната маса.

— Да, сър? — каза той и в следващия миг зърна яйцето. — Боже милостиви!

— Драконово е, нали? — попита го Лорънс. С усилие сдържаше триумфа в гласа си.

— О, да, определено, капитане… Само от размера е видно. — Господин Полит бе избърсал ръцете си в престилката и вече разчистваше сламата от върха на находката в опит да установи ширината му.

— Охо, вече доста се е втвърдило. Чудна работа — какво ли им се е въртяло в главите, та да го разнасят толкова далеч от сушата?

Това не звучеше твърде обещаващо.

— Втвърдило се? — рязко повтори Лорънс. — Какво значи това?

— Ами, скоро ще се излюпи. Ще трябва да погледна в книгите си, за да съм сигурен, но в Бестиария^[2] на Бадке се твърди, че когато черупката достигне крайния етап на втвърдяване, излюпването може се очаква в рамките на седмица. Какъв прекрасен екземпляр! Ей сега ще си взема метъра.

Лекарят припряно си проправи път навън и Лорънс размени бързи погледи с Гибс и Райли. Това беше знак да се приближат до него, така че да могат да разговарят, без да ги чуват любопитните сеирджии.

— На поне три седмици път сме от Мадейра, и то при благоприятен вятър, как мислите?

— Най-малко, сър — кимна Гибс.

— Не мога да си представя как се е озовало тук… — отбеляза Райли. — Какво смятате да сторите, сър?

Лорънс наблюдаваше яйцето с отсъстващ поглед. Осъзнаването на трудната ситуация започваше да превръща първоначалното му задоволство в гневно недоумение. Въпреки мъждукащата светлина на фенера находката сияеше с топла мраморна лъскавина.

— О, проклет да съм, ако знам, Том — въздъхна той. — Но ми се чини, че трябва да върна сабята на френския капитан. В крайна сметка не е толкова чудно защо се сражаваха тъй упорито.

Всъщност Лорънс прекрасно знаеше какво трябва да се направи — имаше само едно възможно решение, колкото и неприятно да беше.

Той се чумереше, докато пренасяха сандъка с яйцето на борда на „Самоуверен” — единствено той бе мрачен, като се изключат френските офицери. Беше им разрешил да се движат по долната палуба и те унило наблюдаваха всичко от перилата. Навред около тях, по лицата на всички моряци цъфтяха скришни и злоради усмивки. Бездействащите се бутаха един друг и даваха ненужни съвети на потящите се мъже, които извършваха същинската работа по