маршрути ти съобщи на Черния нокът. Ами преди тях?
— Златото си е злато. Блясъкът му не се променя.
— Твоето няма да ти потрябва там, където ще отидеш.
Внезапно Сен Жорж се обърна с пищов в ръка.
Чу се изстрел.
И Ленкур видя как предателят се свлича на земята с пробито око и отнесена от куршума задна част на черепа.
След това той се насочи към оседланата виверна.
* * *
Бурята се развихри още повече. Торнада от енергия се издигаха от земята, а мълниите падаха всяка секунда и образуваха дълбоки кратери. Замъкът сякаш беше подложен на артилерийска канонада, която целеше да го разруши.
— Тук! — изрева изведнъж Ла Фарг.
Той се наведе над току-що намерената Анес и повдигна главата ѝ. Младата жена беше в безсъзнание. Косите ѝ бяха целите в кърви. Но тя дишаше.
— Дали…? — цял треперещ запита протичалият Балардийо.
— Не. Жива е.
От една пробойна в крепостната стена изникна кавалер. Беше Алмадес, който водеше със себе си конете на Остриетата. Отлични бойни жребци, които, за щастие, не трепваха от грохота на сраженията.
— Анес не е в състояние да язди! — заяви Ла Фарг.
— Аз ще я нося! — отсече Балардийо.
Близо до тях падна мълния и ги покри с димяща пръст.
— Гледайте! — извика гасконецът.
Черната карета на виконтесата се появи от главната кула, карана от Сен Люк.
— Бъди благословен, Сен Люк — промълви Балардийо.
Мелезът спря каретата точно пред тях. Той трудно удържаше впряга. Конете цвилеха и подскачаха при всеки тътен, а колата се тресеше дори на място. Марсиак хвана здраво юздите и се опита да ги укроти.
Ла Фарг успя да отвори вратата и видя нечие лице.
— Вътре има някой!
Това беше Ганиер. Лежеше в безсъзнание, беше получил рана от рапира в лявото рамо.
— Ново приятелче! — не можа да спести иронията си Сен Люк. — Хайде! Бързо!
Балардийо грабна Анес на ръце и влезе в каретата. Ла Фарг затвори вратата след тях и смушка коня, който му предаде вече възседналият седлото гасконец.
— Напред! Скоро тук ще настъпи самият ад!
Сен Люк успя да подкара впрегнатите животни. Кавалерите яздеха отстрани и отваряха път на каретата, която се отдалечаваше в галоп. Като по чудо изплъзващи се от експлозиите, чийто вихър носеше покрай лицата им всевъзможни отломки, те излязоха през вратата точно преди страхотна мълния да я изкърти. Стремително летяха по криволичещия път, безмилостно мачкаха озовалите се насреща им бегълци и оставиха зад гърба си руините, станали жертва на разрушителната стихия от магически енергии.
Изведнъж се възцари ужасяваща тишина и от небето се стовари ослепителна сила. С апокалиптичен тътен тя помете последните останки от замъка и удави в озарението си силуета на една виверна с ездач, която се отдалечаваше в небесата.
* * *
По същото време на четвърт левга разстояние се издигаше желязна ограда сред горичка от млади фиданки. Савелда пръв я премина, като се пребори с острите храсти; последваха го двама души, които носеха виконтесата. Тя беше отново възрастна, завинаги се беше превърнала в старица: лицето ѝ беше набръчкано и съсухрено; кожата ѝ беше изгубила свежестта и красотата си; дългите ѝ руси коси бяха посивели; а свежите ѝ устни бяха сухи и мършави. Черна течност се стичаше от устата и от ноздрите ѝ, дишаше тежко, стенеше, хълцаше.
Но беше жива.
Нов ден
1.
Изминаха два дни; на третата сутрин Рошфор потърси Ла Фарг, който по-малко от час по-късно беше приет насаме от Ришельо. Седнал зад бюрото си, с лакти на рамките на фотьойла си и със скръстени пред устните му пръсти, Кардиналът дълго се взира в невъзмутимия стар капитан.
Най-после, той каза:
— Господин Дьо Тревил е проявил особено благоволение и е освободил господин Лепра от „Шатле“, нали? Ако нещата зависеха от мен…
Изпънат, вперил поглед право напред, Ла Фарг не отговори.
— Както господин Дьо Тревил твърди — поде отново Ришельо, — въпросният Маланконтър се подиграл с вашия човек, откраднал му дрехите и напуснал затвора преоблечен, като се възползвал от смяната на стражата. Затова ми се струва, че господин Лепра не е такъв, какъвто…
— Никой не е безгрешен, Ваше Преосвещенство.
— Няма съмнение, така е… Естествено, най-лошото, като изключим унизеното достойнство на господин Лепра, е това, че Маланконтър е изчезнал. Знаете ли къде се намира?
— Съвсем не. Но ми се струва, че залавянето на маркиз Дьо Ганиер компенсира тази загуба. Маланконтър се подчиняваше на Ганиер. А господарят винаги знае повече от слугата си.
— Значи сме спечелили от размяната.
— Да, Ваше Преосвещенство. И то — много.
— Ще видим…
Кардиналът обърна поглед към прозореца.
— Как се чувства баронеса Дьо Водрьой?
— Възстановява се.
— А останалите?
— Всички са доста по-добре. Последните дни почивка им се отразиха чудесно.
— Хубаво, хубаво… Остава да обсъдим обстоятелството, че