— Най-малкото, в един от нас.
— В кого?
— Не зная.
Обърна се към Анес и ѝ обясни:
— Само ние знаехме къде държим Маланконтър. Но това не попречи на Рошфор да дойде да го вземе след няколко часа. Значи Кардиналът също е бил наясно. Кой му е казал?
Долавяйки чувство, което не гореше от желание да приеме, младата баронеса се обяви за адвокат на дявола:
— Там беше Гибо. И Наис, която познаваме от скоро…
— Наистина ли вярваш в това?
— Подозираш ли ме?
— Не.
— Тогава кой? Сен Люк? Марсиак? Алмадес? Балардийо?… А защо не ти, Лепра?
Той я погледна без гняв, почти с мъка:
— Кой знае…
3.
Граф Дьо Рошфор чакаше в една от изповедалните на църквата „Сен Йосташ“, когато в уречения час някой седна от другата страна на прозорчето, преградено с дървена решетка.
— Негово Преосвещенство — рече той — ви упреква, че не сте го известили за намерението на Ла Фарг.
— Какво намерение?
— Намерението да освободи Маланконтър от „Шатле“.
— Не знаех.
— Наистина ли?
— Да.
— Трудно е да ви се повярва… Къде се крие Маланконтър?
— Ла Фарг го пусна на свобода, тъй като той ни даде необходимите сведения, за да помогнем на Анес. И също така да причиним неприятности на Черния нокът. Ако има поне два грама мозък, Маланконтър вече е напуснал кралството.
— Жалко.
— Мислех си, че поражението, което нанесохме на Черния нокът, ще ви зарадва…
— Не се правете, че не разбирате. Не затова ви се плаща… Знаете ли, че така наречената Сесил всъщност е дъщеря на Ла Фарг?
Настъпи красноречиво мълчание.
— Не — накрая призна мъжът.
— Това е несъмнено. Негово Преосвещенство иска да научи къде се намира тя.
— На сигурно място.
— Не това ви питам.
— Сесил, или както и да се нарича девойката, е само жертва в цялата тази история. Заслужава да бъде оставена на мира.
— Без съмнение. Но вие не отговорихте на въпроса ми.
— Няма да отговоря.
Тонът на събеседника му даде на Рошфор да разбере, че е безсмислено да настоява.
— Както желаете — отсече студено човекът на Кардинала. — Но трябва да ви кажа, че не заслужихте възнаграждението си, Марсиак.
4.
В двора на великолепния дворец „Турнон“ ескорт от благородници на коне чакаше търпеливо край луксозна карета. Трябваше да се появи граф Дьо Понтеведра, който щеше да поеме пътя към Испания. Тайните преговори с Франция бяха стигнали до неочакван обрат; прекратени рано, те не доведоха до резултат. Оставаше само посланикът да се върне в Мадрид, за да информира краля и неговия министър Оливарес.
Понтеведра почти завършваше приготовленията си, когато му съобщиха, че е пристигнал посетител. Той прояви известно учудване, като чу името му, поколеба се, размисли, след това заяви, че ще го посрещне сам в един от салоните.
Прав, Ла Фарг беше вече там, когато той влезе.
Двамата мъже дълго се гледаха. Видимо те бяха връстници, но единият се беше превърнал в благородник, свързан с двора и с интригите, докато другият си беше останал благородник, отдаден на войната и на честта. Не граф Дьо Понтеведра, извънредният посланик на Испания и фаворитът на Негово Величество Филип IV, беше човекът, в когото Ла Фарг невъзмутимо беше вперил взор. Пред него стоеше Лувесиен, някогашният му брат по оръжие и кръв, единственият и истински приятел, който бе имал и който го беше предал.
— Какво желаеш?
— Дойдох да ти кажа, че Ан, моята дъщеря, е жива и здрава. Струва ми се, че трябваше да научиш.
Понтеведра направи подигравателна гримаса.
— Твоята дъщеря ли?
— Тя е моя дъщеря и ти знаеш това. Впрочем винаги си го знаел. Като мен. Като Ориан. И Ан вече също знае. Както ѝ е известно и кой си ти.
Посланикът побесня.
— Какво си ѝ казал? — изсъска той.
— Нищо. Не съм такъв човек.
— Тогава как?
— Писмо от майка ѝ. Майка ѝ, която ти никога не си обичал толкова, колкото е заслужавала…
— Упрек, който не се отнася до теб — не му остана длъжен другият.
Имаше пяна на устните и от очите му изхвърчаха искри.
— Дълго съм се каял за онази нощ — призна Ла Фарг.
— Хубаво извинение!
— Ориан също изпитваше угризения. Но това беше преди Ла Рошел, преди ти да проявиш истинската си същност, преди да ни предадеш.
— Направих избор. Добрия. За да кажа това с убеждение, е достатъчно да те погледна. Ти нямаш нищо. Ти си никой. Докато аз…
— Ти просто си богат. А Бретвил загина по твоя вина, Лувесиен.
— Аз съм граф Дьо Понтеведра! — изрева бившето Острие.
— Вече и двамата знаем кой точно си — каза спокойно Ла Фарг.
Обърна се, ръката му вече държеше дръжката на вратата, когато почервенелият Понтеведра извика:
— Ще намеря Ан. Където и да си я скрил, ще я намеря!
Капитанът се замисли за дъщеря си, която не познаваше и която дори се боеше да срещне насаме. В този момент тя пребиваваше там, където никой нямаше да се сети да я търси, на улица „Жабешка“,