Читаем онлайн «Алхимикът от Сенките» 2 cтраница

идва във Франция с наемниците си, събрани от Германия. Съдружието им е отскоро.

— В никакъв случай той не трябва да възвръща истинската си форма — заявява шатленката. — Ако това се случи…

— При положение че нещата се развият според нашия план, времето няма да му стигне.

— Да се уповаваме на Божията милост, господин Д’Омбрьоз.

— С Божията милост напред, майко!

* * *

Пристъп на кашлица събужда Алхимика.

Сгушен върху своя сламеник, той се дере така, че дробовете му сякаш ще се взривят. Кризата е болезнена, продължава дълго, преди да може отново да се изтегне по гръб и скръстил ръце, с обляно в пот лице, да се опита да си поеме дъх. Алхимика — това не е истинското му име, а прякорът, под който хората го познават и се боят от него — се чувства изтощен. Той е дракон и човешкото му тяло е подложено на все по-големи страдания. Опитва се да победи болката. Знае, че е чудовище — чудовище, чиято плът линее, защото естествената му природа се бунтува. Всъщност е почти невъзможно да си възвърне „истинската форма“. Всеки опит е изпитание, бавно мъчение, което може да го убие и оставя тежки последици.

Навън се зазорява.

Алхимика сяда на леглото и оставя завивката да се свлече по костеливата му гръд.

Той е висок и слаб, с изпито, смъртнобледо лице, с леденостудени сиви очи и почти без устни. Лежи облечен в стаята, в която се е настанил, откакто наемниците му и самият той са спрели в изоставения замък. От два дни и две нощи стоят тук и губят ценно време. По негова вина. Или по-скоро заради изтощението и болките, които не му позволяват да язди. Сега вече е по-добре. Ще тръгнат отново още днес, утре ще са в Лотарингия, а скоро ще пристигнат във Франция, където Алхимика ще може да продължи делата си, отлагани толкова дълго време.

Но в този час…

Изпълнен с отвращение, той чувства студ, после му става топло, започва да трепери.

Последиците от усещането за недостиг.

Тъй като възвръщането му във форма е лъжовно. Дължи го на течността, с която прекалява, тя разгаря в него съживяващ го и същевременно разкъсващ го зловещ огън.

Но нали най-важното е да издържи и да се съвземе, каквото и да му струва това?

Той се обръща на една страна и подпрян на лакът, протяга ръка към ковчеже, прикрито със стара кърпа, близо до ботушите му. Отваря ковчежето, в което има няколко големи бутилки от стъкло и метал, прикрепени с кожени каишки. Първата е празна. Останалите три, едната от които е едва начената, съдържат безценната течност от златен блян — магическа отвара, подобна на течно злато.

Както винаги, първата глътка носи наслада.

Алхимика отново се просва по гръб, с лека усмивка на устните. Със затворени очи, колкото е възможно по-дълго, се наслаждава на момента. Обзема го нежно и райско доволство, болките му се успокояват, душата му намира утеха…

Но викове отвън слагат край на блаженството. Часовите обявяват тревога и настъпва суматоха. Алхимика става и отива да погледне през прозореца, от който се виждат дворът на замъка и околните поля.

По пътя пристигат конници в галоп.

Въоръжени конници, водени от бяла фигура.

Алхимика веднага разбира с кого ще си има работа. Осъзнава също така, че е хванат в капан в замъка, който няма да издържи дълго на щурма.

Рязко обръща глава към оставеното на сламеника ковчеже.

Три бутилки златен блян.

Достатъчна отрова, за да убие човек.

И да разбуди един дракон.

* * *

Черните гвардейци препускат лудо и вдигат облак прах, който посреща първите слънчеви лъчи. Тропотът на копита тресе земята. Рейно и сестра Беатрис водят колоната. Те яздят рамо до рамо, насочили погледи към замъка. Там организират защитата. Движение, шапки, дула на мускети се виждат над стената, която опасва двора. Шатленката вади рапирата си и вдига високо черното лъскаво острие от драконова кост. Наемниците са нарамили мускетите и се прицелват. Те знаят, че техните оръжия могат да улучат целта едва от сто и двайсет крачки, затова търпеливо чакат противниците им да се приближат. Ездачите напредват в галоп по прашния път, по трима-четирима в редица. Но какво ще сторят, когато пристигнат? Дали ще могат да отворят портала? Тежките врати са залостени здраво, а зад тях е оставена стара каруца, пълна с керамични бурета. Гвардейците обаче винаги се носят вихрено към ада.

Те вече са на двеста крачки. Когато приближават на сто и шейсет, наемниците откриват огън.

Сто и петдесет крачки. Оттук нататък пътят е съвсем прав. Все така с високо вдигната рапира, шатленката изрича заклинание на драконовски език.

Сто крачки. Скоро стена от олово ще посрещне първите конници, ще събаря мъже и коне, те ще падат едни върху други.

Седемдесет и пет. Сестра Беатрис продължава да реди заклинания.

Шейсет. Наемниците се готвят да стрелят…

Но в последния миг шатленката произнася магическа дума. Острието ѝ внезапно блясва, а двойната врата на замъка се разлита на парчета. Взривът е ужасяващ. Той разтърсва стените и земята